Беззвездната корона

— Пътешествието си заслужава, уверявам ви. Одеве трябваше да бързам. А бързането е враг на знанието.

Райф запази лицето си безизразно, но гърдите му се свиха. Представи си медното яйце — и тялото, проснато в локва кръв пред него. Помоли се дано Изповедниците го отложат за някой друг ден.

Рит попари надеждата му със следващите си думи.

— Ще ви заведа веднага. Аз самият горя от желание да го изуча по-подробно.

И тръгна към главния вход, следван от другите, включително грамадния джин. Спря се, колкото да посочи управителя Кийл с пръст.

— Погрижи се за онези затворници. Те не бива да разкажат на никого какво сме открили.

Кийл се поклони и се накани да го последва.

— Ще бъде сторено.

Райф направи крачка подир тях, но с това привлече вниманието на Рит.

— Ти стой тук — нареди му Изповедникът. — Пази стаята. Никой не бива да влиза.

Следвайки примера на управителя, Райф се поклони.

— Ще… ще бъде сторено.

След това другите стигнаха до изхода, изнизаха се през него и затръшнаха бронзовата врата.

Останал сам, Райф се обърна към статуята върху количката и изстиващото тяло на бедната жертва. Фенерът, все още окачен на кръста му, се отразяваше хиляди пъти в огледалните фасетки.

Той се приближи до бронзовата жена и прошепна:

— Изглежда не мога да се отърва от теб.

Спомни си как магнитът на пътеводното стъкло го бе упътил към нея, а после продължаваше да сочи подире ѝ, сякаш бе фиксиран върху нея, привлечен от нея. Не можеше да отрече, че усеща подобно влечение и в собственото си сърце. Дали бе просто любопитство или нещо по-дълбоко, но той чувстваше някаква връзка, сякаш гигантски зъбни колела бяха завъртели небето и земята, за да ги съберат заедно.

Той поклати глава — ама че фантазии, особено пък за един жалък крадец от Наковалнята. Потисна тези си мисли. Не смяташе да остава тук нито миг повече. Времето му изтичаше и най-добрият му шанс бе да потърси друг изход от мините на Варовиково — надяваше се да има такъв зад онази врата в дъното, през която бе минал Лаач.

Въпреки това пристъпи по-близо до количката.

Посегна и докосна ръката, която се бе вдигнала преди малко, раздвижена от забранени алхимии. Откри, че бронзът е странно топъл, но твърд и неподатлив — и от това сърцето му се сви.

„А ти какво очакваше, глупако?“

Вдигна ръка и се обърна към вратата в дъното; знаеше, че трябва да побърза.

Но в същия миг усети докосване — а после топли пръсти се свиха около ръката му.

7.

Ужасен от гледката на бронзовите пръсти, вкопчени в неговите, Райф дръпна силно ръка — но това само накара хватката да се стегне. Той опита пак, но колкото повече дърпаше, толкова повече го стискаха тези пръсти. Уплашен, че могат да му смачкат ръката, той отстъпи.

— Какво искаш? — прошепна на фигурата.

Бронзовата хватка се затопли и металът странно омекна.

Той преглътна и се огледа. Взря се във вратата, през която се бе надявал да избяга. Тя изглеждаше невъзможно далеч, особено след като бе пленен от бронзова статуя. Въпреки това знаеше, че не след дълго ще заехтят гонговете. Трябваше да се махне, преди да са пуснали тилазаврите.

— Пусни ме — каза умолително. — Трябва да избягам.

Трепна и дръпна отново, очаквайки костите му да бъдат смачкани. Но хватката си остана същата — а реакцията бе далеч по-лоша.

Бронзовата фигура върху количката се размърда. Сгъна се в кръста и се изправи, макар че за това ѝ бяха нужни два опита и се наложи да се подпре на другата си ръка. Главата ѝ се наклони към рамото, сякаш се разкършваше от някакво схващане, и косата ѝ от медни нишки потрепери и се посипа като обикновена женска коса.

А после очите, обрамчени от дълги деликатни мигли, се отвориха.

Той се дръпна, очаквайки да види пред себе си адските огньове. Но вместо това очите, които отвърнаха на погледа му, приличаха на неговите собствени, само че по-стъклени, с лазурносини зеници, които сякаш сияеха леко — макар че последното може да се дължеше на паникьосаното му въображение. Този поглед го намери и прескочи от уловената му ръка към лицето му.

Главата ѝ се килна с нескрито любопитство. Устните ѝ се разделиха, разкривайки бели зъби. Другата ѝ ръка се вдигна и докосна тези устни, а бронзовото ѝ чело се сбърчи, сякаш бе изваяно от загоряла плът.

Райф забеляза, че пръстите, които го държаха, са меки и топли.

„Що за демон е съживил тази статуя?“

Макар че би трябвало да е ужасен, не можеше да откъсне поглед от нея, докато събуждането ѝ продължаваше. Дали одеве се бе преструвала, може би усещайки злите намерения на хората, събрали се около нея? Той знаеше за много животни, които се правят на умрели, за да не ги закачат хищниците. Или пък просто бе събирала сили, разпалвайки алхимиите в могъщ огън, който да я събуди напълно?

Нямаше как да знае — но някъде дълбоко в себе си подозираше, че размърдването ѝ е предназначено само за него. Очите ѝ продължаваха да го гледат, сякаш го преценяваха.