Беззвездната корона

„Още Изповедници.“

Този, който ги бе довел тук, се срещна с още трима. Заговориха бързо на език, който Райф не знаеше. Другите бяха много по-стари, сбръчкани, кожата им беше на петна. Лицето на единия приличаше повече на череп, отколкото на плът.

После друга фигура ги разбута, за да излезе напред.

Пръстите на Райф се стегнаха върху желязната дръжка на количката.

„Боговете със сигурност са ме проклели.“

Новопоявилият се бе чернокос — висок, със заострено лице, брадичката и бузите му потъмнели от подрязана и намаслена брада. Носеше копринени панталони, лъснати ботуши и бродиран кожен елек. Освен това на кръста си имаше меч, чиято ръкохватка бе увенчана с безценна диадема от небесно желязо.

Преди две години Райф се бе опитал да открадне това оръжие.

Той наведе лице и тръсна качулката си, за да се свлече по-ниско. Не знаеше дали архишерифът на Наковалнята ще го помни, но не смееше да рискува да бъде разпознат.

Не и тук и сега.

„Какво прави Лаач във Варовиково, на сто левги южно от Наковалнята?“

Един намек дойде от следващите думи на мъжа, когато той пристъпи към количката с Изповедниците.

— Не разбирам. Как може този прокълнат предмет да обърне хода на предстоящата война?

Райф се намръщи. Преди да го пратят във Варовиково, се говореше за конфликт между северното кралство Халенди и земите на Южен Клаш. Явно през последните две години напрежението бе нараснало.

Един от Изповедниците се опита да отговори на въпроса на Лаач.

— Ще са нужни допълнителни изследвания, но според това, което узнахме…

Той бе прекъснат от Изповедника, довел Райф тук.

— По-добре да оставим предположенията и спекулациите, Скерен — каза той напевно. — Докато не узнаем повече.

Очите на другия се присвиха до цепки, но той наведе глава.

— Да, докато не узнаем повече — повтори Скерен. — Прав си. Рит.

Рит, който явно бе главният сред тях, се обърна към друг от събратята си.

— Сега, когато вече имаме потвърждение, вървете да приготвите каквото ни е нужно.

Получи в отговор кимване.

— Ние вече осветихме една кръвородна. — Посочи Изповедника до себе си. — Ще я докараме тук.

— Добре. Вървете.

Двамата тръгнаха към малка врата в дъното на стаята.

Докато чакаха. Рит се обърна към архишериф Лаач, но погледът му бе прикован в статуята.

— Засякохме раздвижването ѝ преди седем дни. Точно то ни доведе тук.

— Защо не ми беше съобщено още тогава?

— Първо искахме да сме сигурни. А и както видяхте, пристигнахте в удачен момент. С това земетресение, което раздруса, когато влязохте в мината. Може би дори присъствието ви е изиграло съдбовна роля. Ако е така, това би означавало, че нашият господар Дрейк ви смята за много важен и достоен човек.

Лаач се напрегна още повече. Цялата Наковалня знаеше, че архишерифът има извънредно високо мнение за себе си и попива похвалите както плевелът — вода. Въпреки това кривата извивка на устните му показваше, че тази конкретна чест буди у него известно безпокойство.

Всички знаеха, че рядко е хубаво да привличаш вниманието на мрачния бог.

Лаач преглътна тежко и посочи статуята.

— Какво предлагате да правим с нея сега?

— Един простичък опит. За да се уверим, че древните текстове казват истината.

— А после?

— Подозирам, че ще ни е нужен поне още един месец — а може би и два, — преди да разберем дали този артефакт има нещо повече от чисто теоретична ценност.

Вратата в дъното се отвори и двамата Изповедници влязоха, повели грамаден джин. Райф зяпна едрия слуга, който трябваше да се наведе, за да мине през вратата. Плешив и с ъгловато лице, той приличаше повече на скала, на която са ѝ поникнали каменни ръце и крака. Беше гол с изключение на една набедрена превръзка. Мускулите му играеха под космарлака, покрил гърдите и краката му. Райф рядко бе виждал такива диваци. Те произлизаха от степите на северен Аглероларпок, земя далече на запад. Джиновете се смятаха за тъпоумни и често се използваха за най-тежък труд. Но в плътта на този мъж бяха жигосани сто дамги, древни алхимични заклинания за подчинение и контрол.

Джинът тикаше количка, два пъти по-голяма от онези, използвани за превоз на руда. Върху нея се издигаха куп сложни конструкции от стомана, бронз и мед, нещо като миниатюрна версия на блестящ град. Всяка от тях бе свързана и преплетена със съседната чрез объркан лабиринт от медни тръбички. Навсякъде се въртяха зъбни колела, може би задвижвани от магия или алхимия, създавайки тайнствено зрелище.

Най-отзад се издигаше стъклен цилиндър, в който бълбукаше златист еликсир. Той напомни на Райф за течността, обикаляща по вътрешната страна на онова пъклено медно яйце. Само че тук нямаше сияние, нито блясък.

Джинът и двамата Изповедници се приближиха и едва тогава Райф видя какво има в центъра на това съоръжение. Млада жена, още почти момиче, лежеше по гръб, вградена в чудовищния механизъм, сякаш служеше за основа на този страховит град. Но не това бе най-ужасното.

Райф ахна и направи крачка назад. Не можа да се сдържи. Но никой не обърна внимание на реакцията му, особено като се имаше предвид, че и Кийл направи същото. Дори архишерифът пребледня и вдигна ръка към гърлото си.