Беззвездната корона

Стигна до него точно когато отекна далечен звън. Усилваше се с всеки миг, разпростираше се из мината.

Гонговете.

Той обърна глава назад към бронзовата фигура.

„Закъсняхме.“

Бе зарязал всякаква предпазливост. Нямаше време да обмисля маршрута. Просто тичаше, като от време на време се озърташе да види дали жената го следва. Тя поддържаше темпото. Очите ѝ сияеха срещу него от сенките на качулката. Той не забелязваше никаква паника в този поглед и това ужасно го дразнеше.

„Богове, трябваше вече да съм се махнал оттук.“

Екотът на гонговете го преследваше по тунела. Той се придържаше към онова, което, изглежда, бе главният проход. Странични тунели се отделяха от него, но те изглеждаха по-малки и бе по-вероятно да свършат със задънени краища. Имаше и стаи, отворени или преградени с решетки. Той ги пренебрегваше всичките — макар че навиците му на крадец го накараха да се чуди какви ли съкровища може да се крият в тези Изповеднически обители.

Единственият обнадеждаващ признак бе, че лъскавата черна скала се смени отново с бял варовик, нашарен с тъмни жилки. Освен това усети, че тунелът постепенно се издига. Налягането в ушите му отслабваше на всеки стотина крачки. Въздухът ставаше все по-сух с всяко пъхтящо вдишване.

Накрая проходът се изравни и известно време продължи направо. Надявайки се на най-доброто, той затича по-бързо.

Краят на тунела бе затворен с врата. Той спря пред нея, сърцето му бясно блъскаше в гърдите му.

Страхуваше се, че надзирателите вече за заключили този път за надолу, както заключваха всички изходи от мината, щом зазвучат гонговете. Въпреки това се молеше да е дошъл навреме. Опита резето. Не помръдваше. Той продължи да се бори с него, но без никаква полза.

„Вече е залостена…?“

Опря глава в обкованото с пирони дърво, прие проклетата си съдба.

Една ръка го избута настрани. Бронзовата жена опря длани във вратата и запъна крака в пода. Напрегна се, опря и рамо във вратата и натисна по-силно. Краката ѝ разкъсаха кожените сандали и потънаха във варовика, като оставиха дълбоки бразди.

Райф се дръпна.

„Богове…“

Изстена метал — дали беше от вратата или от жената, той не можеше да каже. После се разнесе гръмотевично пращене и вратата се отметна с трясък. В тъмния тунел нахлу слънчева светлина.

Райф вдигна ръка да предпази очите си, но въпреки това бе заслепен. Излезе със залитане от тунела.

— По-бързо — подкани жената, която го бе освободила.

Все още не бяха в безопасност. Изобщо не бяха в безопасност.

Изкуцука на открито и премигна срещу блясъка, мъчеше се да се ориентира. От всички страни се носеха викове. Отдясно долетя мучене на волове. Трясъкът на чукове по камък се носеше отвсякъде. Недалеч оттам мъжете, промиващи рудата, пееха весело.

След няколко крачки зрението му се върна и му разкри хаоса наоколо. Над многото шахти на мината се бе проснало цяло село. Смесица от палатки, конюшни, ковачници, леярни и бардаци, скупчени сред високи хълмове от трошляк, отпадъчен материал от мината. Теглени от волове каруци пълзяха по лабиринт от пътища, отдавна прорязани в камъка през вековете. Навсякъде се трудеха мъже и жени: помпаджии, металурзи, сортировачи, дърводелци. Други бяха яхнали коне или яздеха яки аглероларпокски понита — които се срещаха рядко толкова далеч на изток и се говореше, че стрували теглото си в сребро.

Райф хвърли поглед назад към избитата врата и нацепеното дърво. Входът се намираше доста встрани от селото, далеч от най-близката шахта. Май никой не бе забелязал появата им и не бе чул трясъка от разбиването на вратата.

„Явно идеята е била този вход да е далеч от любопитни очи.“

Толкова по-добре.

— Насам — подкани той спътницата си.

Пое по път, който заобикаляше Варовиково. Искаше да задържи купчините рудни остатъци между себе си и всякакви очи, които биха могли да гледат насам. Бързаше, но полагаше всички усилия да не изглежда припрян или подозрителен. Беше си набелязал цел и смяташе да стигне до нея.

До него жената забави ход. Лицето ѝ се вдигна към осеяното с облаци небе и блясъка на слънцето. После тя спря и вдигна ръце към него.

Той се върна при нея и я смъмри:

— Нямаме време за зяпане.

Тя не му обърна внимание. Стоеше неподвижно, сякаш отново превърнала се в статуя. Райф бе готов да я зареже, но пък тя му бе помогнала да се измъкне от мината. Освен това забеляза, че оттенъкът на бронзовото ѝ лице е изсветлял под слънцето, както и дланите ѝ, сякаш слънчевата светлина я правеше по-гладка и лъскава. Или може би Отеца я благославяше, вливайки в нея животворната си сила.

А после чу в далечината познат вой.

Замръзна и се присви.

„Тилазаврите.“

Зашари с поглед назад към селото, примижа и се взря във входа на главната шахта. Видя двама надзиратели, водеха три тилазавъра на каишки. Всички около тях бързаха да се махнат. Надзирателите откопчаха две от гладкокосместите си животни и задържаха третото.