Беззвездната корона

Внезапното падане я стресна и я събуди. Никс размаха ръце, за да се хване за нещо. Сърцето подскочи в гърлото ѝ и част от нея разпозна това чувство. Много пъти ѝ се беше случвало, когато е полузаспала и унесена, да почувства как светът под нея се разпада. В такива моменти започваше да се мята панически, докато падаше — само за да се събуди миг по-късно и да открие, че е на сигурно място в леглото си.

Не и този път.

Продължи да пада, като размахваше ръце в чернотата около себе си — не за да я отблъсне, а за да я придърпа по-близо. Мракът ѝ бе близък като собствената ѝ кожа. Долу растеше някакво странно сияние. Като риташе и пъхтеше, тя се опита да остане в уюта на сенките. Но нищо не можеше да спре падането ѝ към онази светлина.

Опита се да закрие очите си с ръка, за да ги предпази от яркото сияние, но нещо я хвана за китката и не я пускаше.

До нея достигнаха думи, които звучаха едновременно далечни и току до ухото ѝ.

„Нов гърч ли получава?“

Отговорът успокои паниката ѝ с познатото си звучене.

„Не, не мисля.“ Никс позна спокойния, но уверен глас на игуменка Гайл. „Това е различно. Сякаш се бори да не се събуди обратно в собственото си тяло.“

С тези думи в съзнанието на Никс нахлуха спомени, сякаш се бе отприщил някакъв бент, освобождавайки кипнала разпенена вода на ужаса.

… бягство нагоре по стълбите.

… заплаха от насилие и прогонване.

… топла кръв, течаща през изстиналите ѝ от ужас пръсти.

… обезглавено тяло.

… грамадна сянка, изникнала през дима.

… смазваща тежест.

… зъби и отрова.

… невъобразима болка.

… а после мрак.

Един последен спомен се надигна в нея, изтласквайки всичко друго. Хиляди викове и писъци изпълниха главата ѝ, тялото ѝ — докато не станаха неудържими и най-сетне избликнаха от гърлото ѝ. Светът в нея отново се разлюля, все по-бясно. Все пак отвъд всичко това тя усети да се надига необятна тишина. Сви се уплашено от нейната безкрайност и неизбежност.

Една хладна ръка се допря до трескавото ѝ чело. Глас зашепна в ухото ѝ.

— Дете мое, успокой се. В безопасност си.

Никс се помъчи да се върне в тялото си, не толкова защото се бе вслушала в думите на игуменката, а за да им възрази.

— Не… — изграчи тя.

Даже този измъчен протест я изтощи. Задиша тежко, усещаше острия мирис на тинктури, запарен чай, прашни клонки на сушащи се билки. Въпреки това мъчително яркото сияние отказваше да помръкне.

Опита се да вдигне ръка — после другата — но китките ѝ бяха вързани. Тя стисна клепачи и извърна глава настрани, но сиянието бе навсякъде. Не можеше да избяга от него.

— Развържете я — заповяда Гайл.

Отговори ѝ някакъв мъж:

— Но ако изпадне пак в гърчове, може да се нарани…

— Трябва да ѝ помогнем да се събуди сега, лечител Йорик, иначе може да не се събуди никога. Страхувам се, че е прекалено слаба. Спа близо цял лунен цикъл. Ако потъне пак в отровния си сън, никога няма да излезе от него.

Никс усети дръпване, после още едно — и китките ѝ вече бяха свободни. Тя вдигна треперещите си ръце срещу светлината. Думите на игуменката стиснаха гърдите ѝ. „Цял лунен цикъл.“ Как бе възможно? Още усещаше как я мачкат чудовищните юмруци, как зъбите пронизват плътта ѝ. Беше сигурна, че е минала не повече от една камбана от нападението. Но ако Гайл казваше истината, по-голямата част от лятото вече си бе отишла.

Ръцете стигнаха до лицето ѝ и откриха, че там има превръзка, омотана върху очите ѝ, около главата ѝ. Опипа ръбовете. Някой се опита да ѝ дръпне ръцете.

— Остави я, дете — предупреди я училищният лечител.

Никс нямаше сили да се съпротивлява. Не че изобщо се опита. Мракът вече бе започнал да разяжда ръба на яркото петно. Тя приветства завръщането му, нещо познато сред целия този хаос. Остави ръцете си да паднат на леглото. Изведнъж се почувства толкова уморена, някакъв каменен ступор тегнеше над костите ѝ.

— Не — сопна се рязко Гайл. — Вдигни ѝ главата. Бързо.

Никс усети нечия ръка да я подхваща за тила и да вдига главата ѝ от възглавницата. Пръсти се заеха да размотават превръзката около очите ѝ. Макар да го правеха нежно, главата ѝ се люшкаше при всяко движение. Зави ѝ се свят. Мракът се сви още повече около яркото петно в центъра.

— Нали казахте да оставим очите ѝ превързани — промърмори лечител Йорик. — За да ѝ е по-лесно.

— Предпазливост, родена от надежда — каза Гайл. — Но сега такава предпазливост носи прекалено голям риск. Тя дори в момента потъва бавно обратно в небитието. Трябва да направим каквото можем, за да попречим на това.

С едно последно дръпване превръзката падна от лицето ѝ. Крайчецът ѝ забърса бузата на Никс. Тя намери сили да повдигне едната си ръка по-високо, за да се предпази от ослепителната светлина. Стисна очи още по-силно. Въпреки това сиянието пронизваше черепа ѝ, изтласкваше мрака, изпепеляваше го.