Беззвездната корона

Брат ѝ вече се бе върнал вкъщи, за да помага на по-големия им брат в грижите за добитъка. Явно дори това, че някой се е върнал от мъртвите, не забавяше темпото в оживения търговски пункт. Все пак, преди да си тръгне, Бастан я бе прегърнал с месестите си ръце, хвана бузите ѝ в длани и се взря настойчиво в очите ѝ.

— Недей да ни плашиш повече така — предупреди я. — Следващия път, като решиш да се боричкаш с мирски прилеп, повикай първо братята си.

Тя му обеща да го направи, като се опитваше да се усмихне, но напомнянето му за атаката бе разпалило ужаса в нея. Поне постоянното внимание на върволицата лекари, точеща се през малката ѝ стая, я разсейваше. Те я мушкаха и щипеха навсякъде, като често я караха да се изчервява. Оглеждаха дълго заздравелите дупчици на шията ѝ, измерваха коричките, човъркаха краищата им и взимаха парченца. Двама — прегърбени от старост — бяха сложили пиявици на китките и глезените ѝ, а после бяха изхвръкнали развълнувано навън с подутите от кръв черни чудовища.

Игуменка Гайл понякога идваше с другите, но отклоняваше всеки опит на Никс да получи отговори, да запълни дупките от онзи ужасен ден. Все пак Никс знаеше, че вестта е плъзнала из манастира. От време на време лица се появяваха на високия прозорец на стаята ѝ, за което бе нужно да се покатериш на перваза, та да надникнеш поне за миг към чудото вътре.

Тя знаеше и причината за цялото това внимание — както в стаята, така и извън нея.

„Никой никога не е оцелял от отровата на мирски прилеп.“

Това бе загадка, която алхимиците се мъчеха да разгадаят, и чудо, което йеромонасите искаха да припишат на правилния бог. За да се разсейва, бе подслушвала разговорите на хората, които идваха при нея. Слушаше предположенията и удивленията им. Те разговаряха, сякаш нея изобщо я нямаше.

„Не може да е била отровена наистина. Бас държа, че е било в най-добрия случай съвсем леко отравяне.“

„Или по-вероятно е някакъв номер, някаква престорена немощ.“

„Или може би Дъщерята се усмихва мрачно на детето.“

„Или може да е била ярката благословия на Сина. Чух как в дълбокия си сън тя извика към луната и…“

Последният разговор бе прекъснат от пристигането на игуменката Гайл, която отпрати двамата монаси с раздразнено въртене на очи и сурово мръщене към Никс — сякаш тя бе направила нещо нередно.

Но оцеляването на Никс не бе единственото чудо, скрито в тази стая.

Тя предпазливо разтърка очите си — клепачите ѝ бяха подути от постоянното внимание към възвърнатото ѝ зрение. Всеки път, когато ги притвореше, някой ги отваряше.

Никс обръщаше особено внимание на всеки опит да бъде обяснено това конкретно чудо — чудо, което наистина я объркваше. Сякаш бе излязла от най-тъмната пещера в най-яркия ден. Макар че би трябвало да е благодарна, част от нея все още искаше да се върне в уюта и познатата обстановка на пещерата. Даже при първия ѝ опит да ходи тази сутрин, крепена от ръката на игуменката, тя имаше чувството, че е бебе, току-що появило се на този свят. Искаше ѝ се да припише всичко на слабостта от дългото лежане, но знаеше, че несигурността ѝ отчасти се дължи на приспособяването ѝ към зрението. След толкова много години населената ѝ със сенки слепота бе проникнала дълбоко в духа ѝ, в костите ѝ, в начина, по който се бе движила. Сега умът ѝ се мъчеше да съчетае онова, което е била в миналото, с новата ѝ зряща личност.

Гайл сякаш интуитивно я разбираше.

— Ще намериш своето равновесие — беше ѝ обещала тя.

Погледна бастунчето в ъгъла — брястовата пръчка, която бе забравила в астроника преди цял един живот. Още имаше нужда от него, въпреки че зрението ѝ чудодейно се бе появило.

Въздъхна и закри очите си с длан.

Все още чувстваше тъмнината като свой дом.

— Уф, май се заседях прекалено дълго — рече баща ѝ. — Гледам те, че си търкаш очите. Сигурно си уморена. Ще те оставя да си почиваш.

Тя свали ръката си с усмивка на устните и болка в сърцето.

— Никога, татко. Никога не можеш да се заседиш прекалено дълго.

Взря се в мъжа, който я бе спасил от блатата, беше я приел в дома си и я беше дарил с цялата си обич. Само за един ден новопридобитото ѝ зрение бе разкрило детайли от света около нея, едновременно дребни и дълбоки, но тук не ѝ бе дало нищо ново.

Лицето на баща ѝ беше същото, каквото го беше познавала винаги. През годините бе проследила всяка негова линия, всяка грапавина и белег от миналото. Пръстите ѝ бяха минавали през косата му, докато оредяваше. Дланите ѝ бяха усещали черепа под кожата. Нещо повече, досега тя вече познаваше всяка негова усмивка и мръщене като своите собствени. Даже очите му бяха със същия цвят, който си бе представяла винаги: мътнозелени, като тинестото дъно на блестящо езеро.

Нямаше нужда от зрение, за да познае този човек.

В този момент осъзна колко е грешала преди миг. Взря се в мъжа, който отразяваше цялата ѝ любов.

„Това е най-истинският ми дом.“

Баща ѝ се размърда, явно се канеше да става.

— Трябва да вървя.

Откъм вратата долетя възражение.

— Може би не още, търговец Поулдър.