Беззвездната корона

Никс сведе поглед. Представи си как баща ѝ я е намерил като бебе и си спомни думите му отпреди малко: „Сякаш бе паднала право от небето“. Затвори очи и си се представи как лежи по гръб върху плетеница от блатни растения и се взира нагоре към покритите с мъх клони. Отново бе сляпа, изоставена, ядосана, уплашена, ревяща и оглеждаше небето през замъглените си очи. Едно по-ярко петно бележеше слънцето — после някаква тъмна сърповидна сянка проряза сиянието и изчезна в сенките.

Тя се вцепени.

Гайл забеляза това.

— Какво има?

Никс отвори очи и поклати глава. Не знаеше дали това, което е видяла, е истински спомен или фантазия, предизвикана от догадките на игуменката.

— Нищо — успя да промърмори.

Гайл продължи да я гледа, очите ѝ бяха остри като зъби.

Никс отклони поглед. Не знаеше какво да мисли за този откъслечен спомен — ако наистина беше спомен. Но също така не можеше и да го отхвърли, особено като се имаше предвид чувството, което го съпътстваше. Когато си се бе представила като бебе, не бе изпитала ни най-малък ужас при вида на сърповидната сянка, минала през слънцето. Но пък в най-тъмните кътчета на сърцето си знаеше какво е почувствала в онзи момент.

Погледна баща си.

Беше се почувствала като у дома.

9.

— Нека оставим този въпрос за друг път — каза Гайл. — Когато си по-отпочинала и здрава, може да си спомниш повече. Сигурна съм обаче, че имаш много въпроси за сегашното си положение. Не съм в неведение за опасенията и страховете, които си се опитала да изкажеш през последния ден. Може би трябва да ги уталожим, доколкото ни е по силите.

Никс бе повече от готова да остави настрани миналото си и да се съсредоточи върху настоящето — но в същото време се страхуваше да го направи. Наистина имаше въпроси, които трябваше да зададе, но отговорите я плашеха.

Облиза устни. Знаеше, че трябва да попита за резултатите от атаката на деветото ниво на училището, да се изправи срещу неодобрението, което несъмнено щеше да дойде. Като начало огласи най-големия си страх — името на онова момче, съученика ѝ седмокласник.

Затвори очи, за да го изрече, защото намираше сила в мрака.

— Бърд… — прошепна тя.

Отговорът на Гайл бе прям.

— Мъртъв е. Но подозирам, че ти вече го знаеш.

Тя не отрече.

— Ами другите?

— Съучениците ти ли?

Тя отвори очи и кимна, спомни си тълпата, която я бе гонила по петите.

— Те се опитаха да скрият истината за онзи ден, но Джейс проговори, за да те защити, и разби мълчанието им.

Никс въздъхна облекчено и отправи безмълвна благодарност към Джейс. Младежът — който ѝ служеше вместо очи, докато беше сляпа — отново се бе оказал най-преданият ѝ приятел тук в Манастира. И бе пострадал заради това приятелство. Тя си спомни разкървавения му нос.

— Калфа Джейс е добре — каза Гайл, сякаш отгатнала притесненията ѝ. — Гори от желание да те види, но му казахме да потърпи.

Никс преглътна.

— А Кинджал, близначката на Бърд?

Дълбока бръчка се вряза между веждите на Гайл.

— Върна се във Фискур с останките на брат си, или поне малкото, което не бе погълнато от кладата. Но ще си дойде след две седмици, когато свършва лятната ваканция. Опитах се да я разубедя.

Гайл се вгледа в Никс, мълчаливо добавяйки онова, което бе останало неизречено. Кинджал нямаше да остави смъртта на брат си без последствия. Нито пък баща им, кметът на Фискур.

— Какво ще стане с мен? — попита Никс, прехвърляйки се на по-непосредствения си страх. — Все пак се качих на деветото ниво.

Това бе ненарушимо правило в Манастира. Да стъпиш на това ниво, без да си приет за деветокласник, се наказваше с незабавно изгонване. Нямаше никакви изключения — дори когато животът ти е бил изложен на опасност.

Гайл насочи пръст към гърдите ѝ.

— Не ти си извършила нарушението.

Никс сбърчи лице в недоумение.

— Аз бях. Имаше много свидетели.

Заговори Йорик.

— Също толкова свидетели има, че си умряла. Както алхимици, така и йеромонаси. Сърцето ти наистина беше спряло. За половин камбана, а може би и повече. Никой не мислеше, че ще оцелееш.

— И все пак ти се върна от мъртвите — добави Гайл. — Прероди се, пречистена от миналото си. Всички започнаха да вярват, че Майката те е благословила двойно. Първо с живота ти, а после и със зрението ти.

— Идея, която бе упорито насърчавана от игуменката — изкиска се Йорик.

Гайл сви рамене.

— И кой може да каже, че греша?

— Много бих искал да видя как някой ще се опита — отвърна той.

— Но това със сигурност е била ръката на Майката — настоя баща ѝ. — Аз нямам никакви съмнения. Тя винаги се е усмихвала на дъщеря ми.

Надежда се надигна в гърдите на Никс.

— Това означава ли, че мога да остана в училището? Да завърша седми клас и да продължа в осми?

— Опасявам се, че не — въздъхна Гайл. — Въпросът бе поставен пред Съвета на осемте и те гласуваха срещу това.

Баща ѝ се изправи.

— Това не е справедливо!

Никс посегна и го хвана за ръката — тя трепереше. Стисна я, за да го накара да млъкне, готова да приеме своята участ, но не по-малко отчаяна от него.

— Всичко е наред, татко. Станалото — станало.