Беззвездната корона

Гърлото ѝ се сви около следващите думи, сякаш се опитваше да ги задуши, за да останат неизречени, толкова силна бе увереността ѝ.

— Аз… знам, че това ще стане. Не разбирам как, но ще стане.

Гайл се обърна към Йорик и лечителят се приближи.

— Каза, че тишината стигала до звездите. Ами луната?

Тя се намръщи.

— Луната ли? Не разбирам.

Пръстите на Гайл стиснаха ръката ѝ.

— Докато се мяташе, ти ломотеше и викаше. Често нещо за луната. Все повтаряше думата „лунопад“.

Никс поклати глава, за да отрече, че знае нещо за това — и този път бе вярно.

Игуменката се взираше в нея, очите ѝ постепенно се разшириха от смайване.

— Сигурна ли си, че нямаш никакъв спомен за луната?

— Може би си я видяла в съня си? — настоя Йорик.

Никс почна да мести поглед между двамата.

— Не съм видяла нищо. Кълна се в Сина и Дъщерята, които живеят на луната. — Вдигна ръка и докосна първо едното си око, после другото. — Чух писъците. Усетих трусовете. Но в този кошмар бях сляпа както винаги.

Гайл се отпусна.

— Разбира се.

— Съжалявам — каза Никс. Знаеше, че я е разочаровала. — Това е всичко, което помня. Наистина.

— Вярвам ти.

Йорик притвори очи и каза уморено:

— Изглежда, боговете са избрали счупен съсъд, който да напълнят с мъдростта си.

Това подразни Никс. Макар че като малка бе искала да има зрение, никога не се бе смятала за „счупена“. Изкачването ѝ по нивата на училището бе достатъчно доказателство за това.

— Може би не боговете са я избрали… — промърмори загадъчно Гайл и стана. — Няма значение. Докато не можем да потвърдим кое се смята за богохулство, ще споделим каквото знаем. Ще пратя вестоврана до Върховръх.

— Но ако кралят…

— Не се бой, моят дръзновен бивш ученик ще се вслуша в съвета ни. И двамата знаем за тайната работа, която върши той в Калето.

Никс още се чувстваше гадно, имаше чувството, че някак си е разочаровала игуменката и лечителя. Но при споменаването на Калето наостри уши. Това бе най-старото училище в кралството, разположено на най-високия хълм в покрайнините на Върховръх. Освен това бе дом на древната Крепост на Изповедниците и се говореше, че там спечелилите знака на великрист в алхимичните и религиозните науки се ровят в най-загадъчните знания.

В най-необузданите си мечти Никс си беше представяла, че се влива в редиците им. Макар че, честно казано, никога не бе хранила сериозни надежди. Но пък, от друга страна, не бе очаквала и че ще стигне до деветото ниво на Манастира.

— Не бива да казваш на никого за нищо от това — каза ѝ Гайл. — Нито за разговора ни и в никакъв случай за кошмарите си. Дори на семейството ти.

Никс кимна. Нямаше намерение да го прави. Беше доволна просто да забрави цялата тази работа. Смяташе да натика всичко дълбоко в съзнанието си — докато не престане да чува онези писъци. Долови обаче и скритото зад заповедта на игуменката предупреждение — че животът ѝ зависи от мълчанието ѝ.

„Но дали то ще е достатъчно?“

Отново усети завихрянето на сили, много по-големи от самата нея, на машинации и кроежи отвъд разбирането ѝ, които говореха за назряваща буря. Представи си медния планетарий в астроника, как зъбните му колела се въртяха, движейки планетите около нагряваното от въглени слънце. Но сега, да, сега чия ли ръка въртеше гигантските зъбни колела около нея?

„И колко ли време остава, преди да ме смажат?“

10.

Беше последната вечерна камбана. Никс, с бастунче в ръка, отиде до леглото си — все още се движеше неуверено и се чувстваше слаба. А може би беше от щедрото количество ром в сладкия кейк. Капнала от умора и натъпкана почти до пръсване, тя не се съмняваше, че сънят ще дойде бързо.

Ушите ѝ още звънтяха от смеха и песните на баща ѝ и двамата ѝ братя, които празнуваха Възхождането ѝ на деветото ниво. Тя се усмихна, като си помисли колко се гордееха с нея. Страховете и трепетът от тазсутрешния таен разговор с игуменката и лечителя бяха прогонени от семейното веселие, от собствената ѝ надежда за бъдещето ѝ.

„По-добре да оставя всичко зад гърба си“, бе решила. Щеше да отхвърли страшните си сънища и да ги забрави. Пророчески или не, такива важни неща бе най-добре да се оставят на хората, които знаят какво правят — или поне на онези, които имат достатъчно власт и влияние да ги променят.

„Аз определено не съм от тях.“

Пламъкът на газената лампа затрепка и сенки затанцуваха по каменните стени. Това я замая и тя се тръшна със стон на леглото.

Задиша дълбоко, за да си избистри главата. Ветрецът, духащ през високия отворен прозорец, носеше мириса на блатна вода. Бръмченето на комарите се смесваше с крякането на жабите и острото свирене на щурците. В далечината омайващата песен на блатен гмурец будеше тъжен копнеж.