Беззвездната корона

… тя е грабната и понесена нависоко, и ветровете шибат крайниците ѝ.

Образите проблясваха все по-бързо и по-бързо, и тя започна да ги вижда странно замъглени.

… млякото, което суче, е гъсто и сладко. Изпълва корема ѝ, прави я по-силна, а съня ѝ — по-дълбок, но също така бавно кара света ѝ да потъмнява.

… топлият език ближе очите ѝ, този път не толкова нежно, а по-скоро с трескава загриженост.

… острото писукане и подсвиркване, което винаги е изпълвало света и черепа ѝ, което е оформило самото ѝ съществувание, сега звучи скръбно, печално. Сякаш целият свят около нея плаче.

… после отново е вдигната от земята и понесена през сенките.

… мъничките ѝ уши дочуват мученето на голямото животно долу заедно с хрущенето и пукането на тръстиките, докато то се движи през блатото.

… спусната е нежно на място близо до животното. Новото ѝ легло е влажно и около него се носи аромат на цветя.

… по това време тя вече почти не може да вижда.

… сянка надвисва над нея. Големи очи се взират надолу. Космата буза се притиска към нейната. Един език я облизва за последно. Ноздри сумтят, запечатвайки я в спомените си.

… после — след един последен мощен замах на гигантски криле — е изоставена.

… реве от скръб за загубата си, като ехо на писукането, което продължава да я залива от висините, но става все по-слабо и по-слабо.

… гледа как една сянка преминава през луната и изчезва.

Най-после светът се върна. Беше отново в леглото. Малките очички горе продължаваха да блестят, но ужасът от тях се бе стопил до смътна искрица. Искаше ѝ се да отхвърли показаното — изгубени спомени, събудени наново от писукането — но не можеше. Знаеше, че са верни. И все пак това бе прекалено много, за да го възприеме, и обръщаше с главата надолу всичко, което знаеше за себе си.

Ала преди дори да се опита да изпълни тази невъзможна задача острите писъци откъм мертеците станаха още по-пронизителни. Тя отново се взираше в себе си отгоре. Знаеше, че гледа през очите на създанието, скрито там. После друг образ се насложи върху този, трепкащ като отражение в спокойно езеро.

Тя отново бе голо бебе, притиснато към една бозка, сгушено в козината и крилете на огромна фигура, която я пазеше. Погледна към другата бозка, където сучеше малка тъмна фигурка, гола и мъхеста. Тънките ѝ крилца бяха разперени непохватно встрани. Ноктенца се бяха вкопчили за опора в косматата кожа… и малки червени очички отвръщаха на погледа ѝ. Този друг винаги се бе намирал до нея, подслонен и пазен от същите криле.

Трепкащият образ най-после се стопи. Стаята притихна отново.

Тя преглътна няколко пъти, замаяна от това знание. Присви очи към мертеците и двете червени очи. Сега знаеше какво се крие там.

Сякаш за да потвърди това, една тъмна фигура — малко по-голяма от снежна гъска — се преметна и се появи пред погледа ѝ. Крилете ѝ се разпериха широко, а после с един-единствен плясък съществото изхвръкна през тесния прозорец. Погледът на Никс проследи младия мирски прилеп, който описа остър завой и изчезна.

Тя затаи дъх и се опита да прецени как приема това натрапничество.

Тези създания бяха проклятието на тукашните сурови земи — хищници, които нямаха равни. Но тя не изпитваше страх. Вместо това предишният ѝ ужас се бе втвърдил в студена увереност.

Знаеше кой ѝ е дошъл на гости тази вечер.

Продължи да се взира през прозореца, представяйки си онази друга бозка и мъничката фигурка — която сега вече бе пораснала и покрита с козина.

„Изгубеният ми брат.“

IV. Принцът в шкафа