Читаем Беззвездната корона полностью

— Колкото и съблазнително да звучи, май ще откажа. — Свали кесията от колана си, извади сребърен полуорел и го подхвърли на ханджията. Монетата подскочи веднъж и падна близо до мъжа, който я забърса с парцала си. — За нощувката, с моите благодарности.

— Това е предостатъчно, момко. Даже е много — каза ханджията с рядка честност.

— А. — Канти сложи ръка на корема си. — Само че още не си видял в какво състояние е стаята, която ми даде.

Това му спечели няколко разбиращи кискания откъм масата на рибарите.

— По-добре къркай, докато можеш, момко — извика един от тях, който глозгаше волско копито. Изглеждаше, че по-голяма част от кашата отива в брадата му, отколкото в гърлото. — Наближава пищното празненство на лордчето и Върховръх ще ни остави на сухо тук, на Дъното.

Друг кимна мъдро.

— Почакай и ще видиш. Ще откарат най-хубавите ни бурета с пиячка горе в замъка.

— А на нас ще оставят само рядка водица и утайка — съгласи се трети.

Здравенякът с оцапаната брада изплю кости от волското копито на масата.

— Разбира се, ти знаеш кой от тяхната пасмина пие най-много. — И сръчка с лакът съседа си. — Мухльото!

Избухна смях.

— Това нищожество едва ли е особено щастливо — съгласи се друг.

— Със сигурност — призна кисело Канти.

— Не и след като оня хубавец брат му е с една крачка по-близо до трона. — Овесената брада смушка с лакът и другия си съсед. — Особено ако онази каркасийка наистина топли пудинг в печката си.

Последва още смях.

Канти махна неохотно с ръка, остави ги да се веселят и излезе от хана. Направи гримаса към слънцето, проклинайки наум Небесния отец. На запад изтътна гръмотевица, сякаш му се караше за богохулството.

Той изръмжа под нос.

Изглежда, никой не бе доволен от Мухльото.

„Най-малко пък аз.“

Със стон на самосъжаление засенчи очи и се взря нагоре от Дъното на града към блестящата Корона на Върховръх. Предстоеше му дълъг път обратно до общежитието му в Калето.

Наведе глава и дръпна по-ниско качулката, за да скрие лицето си от Небесния отец. За жалост не слънцето беше най-големият му проблем. Докато се изкачваше по кривите улички, главата му туптеше при всяка крачка. Ярките сутрешни отражения в прозорците пронизваха гуреливите му очи като ножове.

Продължи със залитане, подпирайки се сегиз-тогиз на стените, като се опитваше да усмири стомаха си. За малко не падна, докато минаваше покрай една тясна пресечка. Нечия ръка го подхвана.

— Моите благодарности — измърмори Канти.

Само че същата ръка изведнъж го дръпна в тъмната пресечка. Още ръце го сграбчиха и той видя трима бандити с тъмни плащове. При тази опасност го прониза паника. Прокле се, че бе свалил гарда — това винаги бе грешка в Дъното, дори и в най-яркото утро.

Върхът на нож го бодна отстрани, подчертавайки непредпазливостта му.

— Извикаш ли, умираш — предупреди го тих глас в ухото му и го изблъскаха по-навътре в уличката.

Канти си спомни за тежката си кесия и колко щедро бе подхвърлил сребърен полуорел на ханджията. Трябваше да има достатъчно ум да не е толкова небрежен с парите. Щедростта рядко бе възнаграждавана на Дъното.

Щом се озоваха дълбоко в сенките, крадецът изсъска в ухото му:

— Май си хванахме принц, излязъл от шкафа си.

Канти се вцепени. Вече бе посегнал към кесията си, готов да им я даде. Сега обаче разбра, че тежките медни грошове и сребърни орли в нея няма да му откупят свободата тази сутрин. Даже Принца пияндурник струваше повече от шепа сребърници.

Със замаяна глава, Канти се засмя неубедително. Залитна, докато се опитваше да извие глава към крадеца с ножа.

— Ти… Ти си мислиш… че само защото съм мургав хубавец, съм принцът? — И изпръхтя презрително.

Спътникът на крадеца се приведе по-близо към Канти, като почти опря носа си в неговия. Дъхът му вонеше на вкисната бира и изгнили зъби.

— Сигурен ли си, че е той, Фент?

Възползвайки се от тази възможност, Канти вкара в действие единственото си оръжие. Отпусна контрола върху стомаха си и избълва мощна струя повърня, която улучи крадеца право в лицето.

Мъжът се дръпна с рев и почна да бърше парещите си очи.

Канти използва моментния шок, за да стовари петата на ботуша си върху стъпалото на държащия го мъж. Той извика, а Канти се изтръгна от хватката му. Ножът сряза плата на наметалото му, но не намери плът. Той ритна с другия си крак, улучи третия мъж в гърдите и го запрати към отсрещната стена.

Без да се бави, отскочи и се втурна към улицата. Безмълвно благодари на разузнавача от Облачен предел, който го бе научил да ловува, да използва лък и най-важното, да се справя с опасностите, когато ловецът се превърне в плячка. „Понякога бягството е най-голямото ти оръжие“, беше му набил в главата Бре’бран.

Бе взел присърце този съвет и сега изскочи отново на ярката улица. Блъсна се в неколцина пешеходци и събори някакъв вързоп от ръцете на една жена.

— Извинете — промърмори, без да спира.

Стигна до първата пресечка и сви по нея. Докато бягаше, си даде мълчаливо обещание.

„В бъдеще да съм по-предпазлив — и не толкова щедър.“



Перейти на страницу:

Похожие книги