Беззвездната корона

Принц Канти ри Масиф,

Има един важен въпрос, който бих искал да обсъдим насаме. Ако бъдете така любезен да дойдете в личния ми схолариум при първа възможност. Въпросът е спешен и изисква подобаваща дискретност. Уви, смятам, че за разрешаването му ще е нужен човек с вашето положение и благоразумие.

Канти изстена. Беше си представял отпускащата баня с луголист, за която мечтаеше по време на дългото си изкачване дотук. Сега бе принуден да я отложи. Макар че бележката бе деликатно формулирана като покана, не му бе трудно да разпознае скритата в нея заповед. Като член на Съвета на осемте на тяхното училище, Фрел не можеше да бъде пренебрегван. Още по-зле, призовката бе пратена вчера — дълго след като Канти бе поел по бавния си път надолу към въшливото легло в Дъното.

Смачка пергамента и обърна гръб на вратата. Зачуди се за какво ли може да го викат. Опитът обаче му подсказваше отговора.

„Не може да е друго, освен неприятност.“

12.

Канти стоеше пред врата от желязно дърво, жигосана с емблемата на Калето. Единствената допълнителна украса към символа бе сребърно хаванче и чукало, обозначаващи алхимиците. В другия край на осмото ниво имаше друга заключена врата с подобен символ, само че на него книгата носеше златна звезда, обозначаваща йеромонасите.

Канти никога не бе влизал през онази врата.

Извади изпод дългата си риза тежък железен ключ на каишка от сплетена кожа. Макар че бе отключвал тази врата безброй пъти през осемте си години в Калето, все още изпитваше лек трепет. Завъртя ключа и отвори вратата. Зад прага тясно стълбище се виеше нагоре и надолу. Тези стъпала можеха да се използват само от хора, постигнали великристка степен в алхимията.

Или в случая на Канти — принц, комуто е назначен учител от този орден.

Пое си дъх и се заизкачва по стълбите. Те започваха от първото ниво в основата на Калето и стигаха чак до деветото, давайки възможност на алхимиците да минават през нивата, несмущавани от паплачта, търчаща нагоре-надолу по външните стълбища. Горе спиралата свършваше в полукръга от кули, запазен за алхимичните занятия на деветото ниво.

Подобно стълбище, запазено за йеромонасите, се издигаше от основата до върха от другата страна на Калето и свършваше при кулите, посветени на религиозни учения и молитви. Не че Канти някога бе минавал по този път — нито пък имаше интерес да го прави.

Стигна до горния край на стълбите, където една арка — с изсечени на нея всевъзможни тайнствени алхимични символи — извеждаше в огромна зала. Свел глава, той запристъпва по каменния под. Над него голям железен канделабър сияеше със странни пламъци, които трепкаха в различни багри. Централният и най-голям от тях бе черен и изпускаше струя бял дим.

Канти мина забързано под него, затаил дъх.

Дори въздухът в залата миришеше на неведоми тайнства, наситен с дъха на горчиви химикали и енергии като на гръмотевична буря, от които ти се изправяха косите. Това чувство вероятно се изостряше от собственото му безпокойство. Той отлично знаеше какво ще сполети всеки, стъпил на деветото ниво без надлежна покана. То определено бе забранено за ученици.

Канти обаче се радваше на специално отношение — не толкова защото беше принц, колкото заради уважението към човека, който го учеше. Никой не очакваше от Фрел да снове нагоре-надолу из училището, за да се види с Принца в шкафа. Вместо това Канти извършваше въпросното катерене — сега вече по-късо, след като бе стигнал до осми клас — кажи-речи всеки втори ден.

След толкова години другите алхимици бяха преодолели първоначалния си шок от факта, че го виждат тук. С изключение на няколко раздразнени погледа, вече почти не му обръщаха внимание — което не бе много по-различно от начина, по който се отнасяха към него съучениците му. Някои продължаваха да го избягват от завист, злоба или възмущение заради тази му привилегия. Други в началото се бяха опитвали да изкрънкат някоя услуга, но след години на неуспехи накрая се отказаха и се присъединиха към останалите в презрението си.

Силен гръм го накара да подскочи така, че едва не изхвръкна от ботушите си. Бе дошъл някъде отгоре. Той присви глава, представяйки си някой експеримент, който се е объркал. Приглушени викове от същата посока подсилиха предположението му. Всеки алхимик тук имаше свой собствен схолариум, в който да провежда изследванията си.

Канти се втурна към другия край на главната зала и после по извит коридор, по чиито стени се редяха факли и почернели от времето портрети на най-прочутите учени на училището. Стигна до вратата към най-западната кула и се качи по друго стълбище, което се виеше до самия ѝ връх. Там алхимик Фрел бе разположил своя схолариум.