Беззвездната корона

Стигна до най-обикновена дъбова врата и почука. Нямаше представа дали Фрел е тук, особено като се имаше предвид, че писмото беше от вчера.

— Чакай! — извика в отговор един глас.

И Канти зачака. Обзе го нервен трепет.

Накрая от другата страна на вратата изстърга резе, което го изненада. Фрел рядко се залостваше в личните си покои. Напротив, той беше повече от щастлив да дудне до безкрай за работата си или да влиза в разгорещени спорове с братята и сестрите от своя орден. Приветстваше дори мненията на йеромонасите за работата си. Вероятно тъкмо тази сговорчивост му бе спечелила място в Съвета на осемте — най-младият човек, удостояван някога с тази чест.

Вратата се открехна достатъчно, за да може Фрел да надникне в коридора. Той въздъхна раздразнено и я отвори докрай.

— Напомни ми да ти изнеса лекция върху значението на думата „спешно“ — смъмри го Фрел. — А сега — вмъквай се тук.

Канти влезе и изчака, докато Фрел залостваше вратата. Зяпна, като видя състоянието на схолариума — да не говорим за състоянието на самия учен.

„Какво става?“

Обикновено стаите на Фрел бяха подредени до пунктуалност: книгите грижливо подравнени по полиците, свитъците наредени в номерирани отделения, работните маси почистени от всяка прашинка. Канти разбираше нуждата от такава спретнатост. Мястото бе задръстено от пода до тавана. То беше отчасти древна библиотека, отчасти кабинет на учен и отчасти сбирка от куриози. Тайнствени апарати — някои стъклени, други бронзови — бяха сложени по рафтовете и по масите и понякога бълбукаха от еликсири и странни химикали. И макар че прозорците гледаха във всички посоки, обикновено — както и сега — кепенците им бяха плътно затворени, за да предпазят ценните текстове, съхранявани тук. Все пак стаята бе осветена от няколко газени лампи със скрити зад стъкло пламъци заради многото пергаменти и папируси в стаята.

Но вече не.

— Какво е станало? — попита Канти.

Фрел не му обърна внимание, а профуча покрай него с развята черна роба, препасана на кръста с ален пояс. Беше два пъти по-голям от Канти и с една глава по-висок. Тъмнорижавата му коса бе вързана на опашка на тила. Обикновено лицето му бе гладко обръснато, но сега бузите му тъмнееха от набола четина. Бръчиците около очите му, които винаги си бяха там заради постоянното му взиране в избледнялото мастило, сега се бяха задълбочили и отдолу имаше сенки. Изглеждаше, че не е спал с дни, и това сякаш го бе състарило с цяло десетилетие.

Фрел махна на Канти.

— Ела.

Канти го последва до средата на стаята. Тя изглеждаше така, сякаш през нея е минал ураган. Навсякъде имаше купища книги. Свитъци бяха пръснати по пода. Повечето газени лампи бяха на една дълга маса, издърпана от мястото си до стената и сега разположена до главния апарат в схолариума — устройство, което, изглежда, бе центърът на тази конкретна буря.

Канти отиде при Фрел до дългия бронзов телескоп по средата на стаята. Основата му бе завинтена върху колесен механизъм, а тръбата му стърчеше през един отвор в покрива на кулата. Тръбата на грамадния телескоп бе два пъти по-дебела от бедрото на Канти и по нея бяха наредени полирани кристали и огледала по някаква загадъчна схема.

Фрел се наведе над купчина пергаменти, разпилени на близката маса. Потърка се по брадичката, докато другата му ръка се колебаеше над редица кристални мастилници — всяка с различен цвят — с пера, стърчащи от тях.

— Чакай да запиша това, преди да съм забравил изчисленията си. След като луната вече не е пълна, трябва да запиша каквото мога.

Взе едно перо от лазурносиня мастилница и придърпа един пергамент. Бързо и внимателно надраска поредица числа до едно подробно изображение на лунния лик.

Канти използва това време, за да се огледа скришом. Видя спирална лентичка от черна кожа — съобщение чрез вестоврана. Не можеше да различи какво е написано, но зърна открояваща се емблема от едната страна. Тя приличаше на емблемата на Калето, само дето малката книга на нея не бе овързана във вериги, а оплетена с коприва. Той познаваше този символ.

„Манастира.“

Това бе училището, където се беше обучавал Фрел.

Върна вниманието си върху алхимика, който бе свършил с бележките си и се мръщеше през бронзовия телескоп. Изследванията на Фрел бяха насочени към тайнствата на небесата — онова, което йеромонасите смятаха за висшата сфера на боговете. Канти знаеше, че Фрел се опитва да разбере какво е записано в движенията и разположението на звездите — макар че бе принуден да извършва повечето си изследвания зиме, когато слънцето се намираше най-ниско и звездите можеха да се различат едва-едва в тяхната част от Короната.

Канти се досещаше каква е причината за интереса на Фрел към небето. Учителят му бе израснал в най-западния край на Короната, в сянката на Ледените зъби, които бележеха границата между Короната и замръзналата пустош отвъд планините. По онези места Небесния отец грееше слабо, ако изобщо грееше. Веднъж Фрел му бе описал звездния простор, разкриващ се там, но на Канти му бе трудно да си го представи.