Беззвездната корона

Пъхтеше тежко и запуши ушите си, когато отекна следващата камбана. Имаше чувството, че в черепа му звънтят бронзови цимбали.

Докато чакаше звукът да заглъхне, се притаи в сенките на тунела през Бурната стена. Обърна се назад и потърси някакви признаци на преследване, опрял рамо на хладната стена.

Дебелото двеста крачки защитно съоръжение някога бе образувало външната граница на Азантия, пазейки града в продължение на хиляди години от свирепите бури, връхлитащи откъм морето през Залива на обещанията. Освен това пазеше Азантия не само от лошото време. В каменната му грамада бяха издълбани оръжейници и казарми, а външната му повърхност бе нашарена с процепи за стрелба. Безброй армии се бяха разбили в тази стена — не че от столетия насам някой бе дръзнал да се опита.

Макар че ако слуховете за война се окажеха верни, скоро стените можеха пак да бъдат подложени на изпитание. Схватките по южните граници се увеличаваха. Нападенията върху търговски кораби на кралството зачестяваха.

Щом звънът на камбаните секна, Канти продължи по тунела и излезе от другия му край, оставяйки Дъното зад себе си — а също така, надяваше се, и едно конкретно трио крадци. Все пак продължи да се озърта предпазливо.

През последните векове Азантия вече не можеше да бъде удържана от Бурната стена. Бе се разпростряла във всички посоки, даже навътре в самия залив, върху трамбовани насипи, което изискваше кейовете да се удължават все по-навътре във водата.

За нещастие бурите продължаваха да идват.

Зад него, като напомняне, изтътна гръмотевица.

Дъното извън стените бе подложено на внезапни наводнения и често големи части от него бяха потопявани или отнасяни от вятъра. Но после бързо биваха възстановявани. Говореше се, че Дъното е също толкова изменчиво като времето. Картите му се рисуваха по-скоро въз основа на надежда, отколкото с помощта на пътеводно стъкло или секстон — и определено никога не се прибягваше към трайността на мастилото.

Зад Бурната стена Канти продължи през същинския град, известен като Средешника. Под защитата на това масивно съоръжение тук височината на къщите се увеличаваше и някои достигаха до средата на стената. Много от основите бяха построени върху по-стари, като всяко управление покриваше предишните и те се трупаха едни върху други като страниците на книга — история, написана върху камък.

Средешника бе и мястото, където бе съсредоточена по-голямата част от богатството на града, стичащо се от всички посоки: от плодородните стопанства в околния Широзем, от мините в Гулд’гул на изток, от западните скотовъдни ферми в Аглероларпок. Всичко течеше през Дъното и се вливаше в Средешника, за да стигне накрая до висините на Върховръх, града-крепост в центъра на Азантия.

Канти продължи нататък и обсадените от мухи кланици в близост до Бурната стена се смениха със стари ханове, шивачници и обущарници — а докато се изкачваше все по-нагоре, се появиха златари и бижутери, заедно с банки и финансови къщи. Къщите тук имаха сандъчета с цветя по прозорците. Малки ароматни градини нашарваха пътя, често оградени със стени и големи порти с шипове. На тази височина въздухът миришеше на сол заради почти непрестанния вятър, духащ откъм залива, който прогонваше смрадта и мръсотията на Дъното.

Той се огледа за последен път и позволи на разтуптяното си сърце да се успокои, вече сигурен, че се е измъкнал от крадците. Вече му се налагаше да си проправя път през все по-гъста тълпа. Фургони и каруци — вечно течащата кръв на града — изпълваха улиците и уличките, теглени от понита или волове с отрязани рога.

Зад него отекна вик, последван от плющенето на камшик.

— Ей! Разкарай се от пътя!

Канти се дръпна встрани и един голям фургон, натоварен с бъчви вино в двойни редици, мина покрай него и се насочи към сиянието на Сребърната порта, високата орнаментирана врата, водеща към Върховръх. Докато конете профучаваха покрай него, той си спомни думите на рибарите от „Островърхият меч“.

„Май онези бяха прави да се тревожат за бъдещата си пиячка.“

Тук улиците бяха накичени със стотици знамена с герба на рода Масиф: тъмна корона на фона на шестолъчо златно слънце. Всъщност стените на Върховръх бяха оформени по подобие на това слънце на герба, изградени по времето, когато неговият род се бе възкачил на трона преди четиристотин и шестнайсет години.

„Дано управляваме дълго — помисли си той горчиво. — Не че аз самият някога ще управлявам — дори не ми се иска.“

Въпреки това го заболя малко. Когато беше доста по-малък, често се връщаше обзет от носталгия в стаите си във Върховръх. Това бе единственият дом, който бе познавал. Едно време с Микен бяха неразделни, най-добри приятели, както могат да са само близнаците. Но даже подобна близост не можеше да устои на съдбините, които ги теглеха в различни посоки.

С времето посещенията на Канти ставаха все по-редки.

Което определено устройваше баща им.