Беззвездната корона

А дотогава възнамеряваше да използва остатъка от лятната ваканция, за да се радва на свободата си. Разбира се, Канти изобщо не се нуждаеше от оправдание за подобно гуляйджийство. Всички вече отдавна знаеха репутацията му. Канти си бе спечелил множество прякори, на които хората често се кискаха около някой ожулен кръчмарски тезгях, докато той седеше маскиран и приведен над халбата си: Принца пияндурник, Мухльото, Тъмното нищожество. Но най-подходящият от всички бе просто Принцът в шкафа. Той бе принц, чиято единствена задача в живота бе да служи за резерва, ако по-големият му брат близнак умре. Съдбата му бе да стои прибран на рафта, за в случай че някога потрябва.

Обърна се да си потърси панталоните. Намери ги смачкани в единия ъгъл и бързо ги обу. Не се срамуваше от тези прякори, защото си ги бе заслужил. Всъщност беше го направил умишлено. Като по-малкия от двамата сина на краля, никога нямаше да седи на трона. Затова играеше ролята си добре. Колкото повече се унижаваше, толкова повече караше брат си да блесне.

„Това е най-малкото, което мога да направя за теб, драги ми братко Микен.“

Намръщи се, докато довършваше обличането си, и заподскача на един крак, нахлузвайки ботуша на другия. „Може би не биваше да се туткам толкова в корема на майка ни.“ Вместо това Микен си бе пробил път навън пръв и си бе осигурил високото местенце с първия си рев. Орисан да се възкачи на трона, брат му винаги се бе радвал на обич и обожание. На седемгодишна възраст бе пратен в Легиона на територията на замъка. През последните осем години го бяха обучавали на всякакви стратегии и оръжия, подготвяйки го за ролята на бъдещ крал на Азантия.

От друга страна, Канти бе изкъшкан от Върховръх и пратен да учи в Калето. Това не бе нещо неочаквано. В кралските родове на Азантия имаше немалко случаи на родени близнаци, понякога с еднакви ликове, друг път с различни. Микен изглеждаше като изваян от бял варовик, наследил външността на баща си, включително русите къдрици и морскосините очи. Момичетата — а и много жени — примираха по него, когато минаваше, особено защото годините в Легиона бяха покрили тялото му със здрави мускули. Не че нещо от това отиваше на вятъра. В много нощи Микен практикуваше различен вид фехтовка в харема с робини на Върховръх.

Нищо не можеше да е по-далеч от живота на Канти. Като втори син на него му бе забранено да докосва меч. В добавка беше почти девствен, с изключение на един припрян смущаващ нервен опит. Нещата не се подобряваха никак от това, че в Калето такива наслади бяха забранени — а и Канти определено не разпалваше женските желания толкова успешно като по-големия си брат близнак.

Докато Микен бе целият светлина и напереност, Канти се бе метнал на покойната им майка. Кожата му бе тъмна като абанос, косата му черна като въглен, очите буреносно сиви. Държанието му също бе по-кротко, като нейното. Определено предпочиташе собствената си компания.

Ето защо, след като му бе забранено да използва меч, той се зае да овладее ловния лък. Баща му даже бе окуражил тези му стремежи. През многото векове, откакто управляваше неговият род, кралство Халенди бе установило властта си от единия до другия край на северната Корона. Разширението на земите им се извършваше не толкова с мечове и бойни кораби, колкото с рала, брадви и сърпове. Опитомяването на пущинака бе също толкова важно за подсигуряване на територията им като укрепването на стените или строежа на замъци. Природата бе не по-малък враг за побеждавано от всяка чужда армия.

Затова, когато намереше свободно време, Канти се отправяше към нашарените с горички хълмове на Широзем, за да ловува и да усъвършенства уменията си — както точния си прицел, така и следотърсаческите си способности. Мечтаеше си някой ден да изкачи скалите на Земелом, за да стигне до мъгливите гори на Облачен предел, а може би дори и до обраслите в джунгли планини на Булото на Далаледа, където малцина дръзваха да стъпят и още по-малко се връщаха.

„Но това вероятно никога няма да стане.“

Всъщност напоследък му бе все по-трудно да се измъква за такива похождения, особено с изкачването му по нивата на Калето. Ученето поглъщаше по-голямата част от времето му. Това бе причината да намрази училището — защото го държеше затворен в Азантия. Като компенсация си бе измислил ново развлечение. Беше научил, че може да намери бягство от действителността на дъното на халбата.

Ето как се бе озовал тук, налазен от въшки и с пръскаща се глава.

След като се облече, наметна на раменете си протрит пътнически плащ и скри главата си под заострената му качулка. Излезе през вратата, спусна се по скърцащото стълбище с няколко хлабави стъпала и се озова в общата стая на хана. Шепа рибари бяха заели най-близката до кухнята маса, за да са сигурни, че ще получат най-топлото ядене.

Ханджията бършеше дъбовия тезгях с мазен парцал.

— Искаш ли нещо за хапване? — извика той на Канти. — Имам овесена каша с варено волско копито и овесени питки.

Канти изстена.