Беззвездната корона

— Не вярвам на пророчествата на гадателите повече от теб. Мисля, че онзи проклет Изповедник просто е пошепнал на баща ми онова, което той е искал да чуе, за да оправдае премахването на едно възможно копеле. Или може би поличбата му е служила на самия него и я е казал, за да забие кол в сърцето на един обичан рицар, в когото кралят се е вслушвал, и по този начин да се отърве от съперник. Но оттогава баща ми се поддава все повече на такива шепоти, особено от страна на въпросния Изповедник.

Канти се втренчи сурово във Фрел.

— Твоят глас няма да бъде чут сред тези шепоти. А и дори да ти повярват, думите ти ще бъдат обърнати срещу теб. Знам, че ще стане така. И какво ще спечелиш? Сам признаваш, че не разполагаш с решение, не знаеш как да спреш гибелта, която искаш да прехвърлиш на плещите на баща ми.

Фрел кимна бавно.

— Убеди ме.

Канти би трябвало да се чувства облекчен, но забеляза растящата решимост в очите на учителя си.

— За да убедя наистина краля — рече Фрел, — ще извърша още по-голямо богохулство.

— Не, не исках да кажа…

Фрел го потупа по ръката.

— Няма смисъл да влизам в битка с полуизваден меч. — Сви рамене. — Могат да ме убият само веднъж, нали?

Канти изстена.

— Какво смяташ да правиш?

— Преди малко беше прав. Не мога просто да поставя проблем на краля, трябва да му предложа и решение. — Обърна се и огледа разпилените по масата пергаменти. — За да стигна до такова, трябва да задълбая в причината за всичко. И подозирам, че знам откъде да започна.

— Откъде?

— Има един забранен текст, за който се твърди, че бил написан от самата Лираста. Той засягал връзката между луната и Земята, между Сина и Дъщерята и тяхната Земна майка. В него се говорело за онези невидими сили, които свързват всичко в общ танц. Но казват също, че този том се занимавал и с най-голямото богохулство от всички.

— Което е?

— Че много отдавна, още преди да бъдат написани историите ни, според Лираста, Земната майка не била постоянно обърната към Небесния отец — че някога тя се въртяла самичка, излагайки всички части на Земята към слънцето.

Канти изпръхтя. Подобна идея бе не само богохулна, но и абсурдно невъзможна. Той се опита да си представи свят, който се върти непрекъснато и слънцето напича първо едната му страна, после другата. Свят, който ту изстива, ту се нагрява. Усети как главата му се замайва само при мисълта за това. Как би могъл някой да оцелее от подобна лудост?

— Трябва да си набавя този текст — настоя Фрел. — Знам, че в него могат да се намерят отговори.

— Но къде се надяваш да го намериш?

— В Черната библиотека на Анатема.

На Канти му се стори, че земята се разтваря под него. Даже се втренчи в краката си, защото знаеше къде е погребана тази прокълната библиотека. В най-мрачните недра на Крепостта на Изповедниците.

Фрел направи крачка към вратата.

— Трябва да отида там. Преди да е станало прекалено късно.

13.

„Какви ги върша?“

Канти следваше Фрел надолу по виещата се стълба, ниво след ниво. През по-голямата част от слизането се бе опитвал да разубеди алхимика да изложи мрачните си страхове в ярката тронна зала на Азантия — и най-вече да влиза в Крепостта на Изповедниците.

Но накрая се отказа и млъкна.

Всеки ученик в Калето знаеше какво се крие под основите на тяхното училище — сенчестите зали на светите Изповедници. Говореше се, че Крепостта на Изповедниците стига толкова дълбоко, колкото високо се издига Калето.

Разбира се, носеха се какви ли не слухове за това място: за тайнствени ритуали, за оковани чудовища, за вещерство и чародейство. Учителите в Калето се опитваха да потушат тези приказки. Настояваха, че крепостта под училището е просто монашеско убежище за задълбочени изследвания и научни занимания. Изповедниците — малцината, достигнали до ранга великрист и в алхимията, и в религията — продължаваха с по-висшите си мистични проучвания тук долу. Извършваха опасни изследвания, включващи дълбока медитация и предизвикан от билки транс. Освен това се занимаваха с кабалистични експерименти и търсеха пътища отвъд всички граници на хоризонта и историята. За да се гарантира секретността, работата им трябваше да е скрита от очите на обикновените хора, дори и от надзора на алхимиците и йеромонасите от Калето.

С нищо не помагаше за намаляването на слуховете и фактът, че самите Изповедници бяха виждани рядко. Никой не знаеше точно как влизат и излизат те от крепостта си. Шепнеше се за тайни проходи и скрити врати и учениците се страхуваха да остават сами, за да не бъдат отмъкнати за някое кърваво жертвоприношение. Сякаш като потвърждение за това, наистина се бе случвало ученици да изчезват безследно — макар Канти да подозираше, че малцината липсващи са били просто недоволни, потърсили свободата извън стените на училището.

„Определено разбирам това им желание.“

Самият той нямаше особено желание да разбере дали някои от историите за Крепостта на Изповедниците са верни. Въпреки това продължаваше след Фрел надолу по стълбите.