Беззвездната корона

— Така е. Вече взехме предвид тази възможност. Клашианските шпиони — поне тези, които са ни известни, — са прибрани и подложени на разпит с мъчения. А доковете на Наковалнята се наблюдават непрекъснато. Няма начин да се измъкне. Богчето ще бъде отново наше.

Раменете на краля се поотпуснаха малко.

— Погрижете се за това — завърши той не толкова разпалено. — Междувременно аз имам друг проблем за разрешаване. Молба от един мой втори братовчед оттатък залива. Някаква неприятност в Мир.

При последните думи очите на Рит се присвиха.

Но бащата на Канти го отпрати с махване на ръка.

— Заеми се с твоето търсене в Наковалнята. Ние с Хадан ще се справим с другия проблем. Ако имаме успех, може би дори няма да се нуждаем от древни магии и богчета, за да си осигурим победата.

Интересът на лицето на Рит се изостри, но той просто стана и отстъпи една крачка, преди да се поклони смирено — жест, който в негово изпълнение изглеждаше подигравателен.

Кралят не забеляза това, защото се обърна към високия младеж в лека броня, застанал до него — още една фигура, твърде добре позната на Канти.

— Микен, изглежда, скоро все пак ще намерим начин да използваме по-малкия ти брат.

Канти се вцепени.

„За какво говори той?“

Кралят се обърна към четвъртия член на групата, мъж колкото нисък, толкова и закръглен, облечен в белите дрехи на йеромонах, но не прост учител. Това бе говорителят на Съвета на осемте, ръководителят на цялото Кале.

— Абат Наф, повикайте сина ми и наредете да го доведат в съвещателната зала при първата вечерна камбана.

— Ще бъде сторено — отвърна мъжът и наведе глава.

Канти се дръпна назад, когато групата започна да се разотива, а Фрел затвори мълчаливо вратата и я заключи. После подкара Канти нагоре по стълбите.

Никой от двамата не проговори, докато не стигнаха до третото ниво на училището.

— Какво значи всичко това? — заекна Канти. — Древни магии? Велико оръжие? Бронзово богче?

— Не знам — призна Фрел. — Но щом е замесен онзи проклетник Рит, не може да е нищо хубаво. В последно време ифлелените са набрали сила в мрака на Крепостта на Изповедниците. Обрат, който не е неочакван. Твърде често мъдрите слова биват заглушавани от барабаните на войната. Страхът подклажда ужасни амбиции дори у най-свестните хора. А у най-лошите…

Думите му заглъхнаха.

Канти си представи Изповедник Рит.

— И какво ще правим?

Фрел ускори крачка.

— Първо ще се погрижим да те придружа в съвещателната зала.

Канти спря.

— Нали не смяташ да повдигаш…

— Не, засега ще оставим луната на Сина и Дъщерята. Нещо не е наред в блатата на Мир. Не проумявам напълно как се навързва всичко това, но не вярвам на случайности и съвпадения. Нещо се размърдва. Тук, в Гулд’гул, а сега и в Мир.

Канти си спомни черното съобщение на масата на алхимика и отново се зачуди какво ли гласи. Почеса се по врата, докато се изкачваше по стълбите. Също като Фрел, и той долавяше някакви сили току отвъд полезрението си.

Само че у него те създаваха усещане за примка, затягаща се около гърлото му.

Първата вечерна камбана заглъхваше. Канти се бе изпънал пред дългата съвещателна маса, скован като кралските одежди, които бе изтупал от праха, и официалните ботуши, които бе обул след банята си с луголист. Даже бе почистил тъмното си кадифено наметало, докато заблести.

„По-добре да го играя принц, докато мога.“

Стоеше, хванал ръце зад гърба си, с изправени рамене. На масата пред него нямаше много хора. Сякаш срещата в Крепостта на Изповедниците просто се бе прехвърлила в тази каменна стая зад тронната зала. Само дето, за облекчение на Канти, Изповедник Рит бе заменен от васален генерал Хадан си Марк.

Предводителят на халендийските легиони седеше вдясно от краля. Дори и седнал, се извисяваше над бащата на Канти. Главата му винаги бе обръсната, за да си слага по-лесно шлема, макар че Канти подозираше, че е по-скоро за да могат всички да видят белезите му, особено назъбената линия, която минаваше от темето до челюстта от лявата му страна. Той вероятно се гордееше повече с тези спечелени с труд рани, отколкото с всяка лента, значка или медал. Черните му очи винаги приличаха на полирани кремъчета. Съмнително бе дали устните му някога са оформяли усмивка — поне Канти никога не бе виждал такава.

Единственият непознат беше слаб като тръстика мъж със сламеноруси кичури, който седеше през няколко стола от другите, сякаш не му позволяваха да се приближи повече до краля. Погледът му шареше навсякъде, когато не бе забит в скута му. По челото му лъщеше пот. Дрехите му бяха спретнати и чисти, но изобщо не се доближаваха по великолепие до одеждите на другите и изглеждаха изостанали от модата с няколко години, също като глупавите воланчета по ризата му.

Бащата на Канти явно бе забелязал накъде е насочено вниманието на сина му.

— Вицекмет Харлак хи Шарман от Фискур оттатък залива — представи го крал Торант. — Втори братовчед на теб и брат ти.

Мъжът се вцепени, готов да скочи от стола си. Премести поглед от краля към принца, а после към другия принц.

„Значи беден роднина, на който явно не му е тук мястото.“