Беззвездната корона

Когато стигнаха до първото ниво на училището, алхимикът забави ход. Стълбището продължаваше да се вие още надолу. Фрел спря, преди да поведе Канти към тъмните земни недра, и каза:

— Принц Канти. Може би трябва да се върнеш в стаята си. А аз ще положа всички усилия да бъда допуснат в библиотеката на крепостта. Макар че такова разрешение се дава рядко, не е нещо нечувано. Освен това познавам няколко Изповедници, които най-малкото ще обмислят молбата ми.

— Когато става дума за проникване в Крепостта на Изповедниците, може би ще ти е нужна по-голяма помощ от някой и друг приятел вътре — отвърна Канти. — Ако наистина искаш да влезеш, един принц до теб ще е по-полезен поне от пръдня от задника ти.

Фрел въздъхна и продължи надолу.

— Може и да си прав.

Канти го последва. Определено не смяташе, че е под достойнството му да използва положението си, за да помогне на Фрел — но тази щедрост беше и малко егоистична. Надяваше се, че неговият наставник ще прекара много дни в библиотеката, или поне достатъчно, за да може той да измисли друг начин да му попречи да изложи на краля знаменията си за гибел.

Подминаха първото ниво и продължиха да се спускат надолу. Стълбите направиха още пет обиколки, преди да свършат пред абаносова врата, обкована с желязо. Видът ѝ предизвика тръпки по гърба на Канти, и особено емблемата, изрязана на трегера ѝ. Това отново бе книга, но увита не във вериги или коприва, а в намотките на зъбата змия. Този символ предупреждаваше за отровното знание, намиращо се зад този праг.

Фрел пристъпи напред, извади от джоба си ключ и отключи. Когато открехна вратата, Канти го спря, сложил ръка на абаносовото дърво. Фрел се намръщи озадачено, но Канти поклати глава.

„Недей.“

До двамата достигнаха гласове — отначало слаби, после поясни, когато вратата се отвори повечко.

На Канти не му беше трудно да познае дрезгавия властен глас на баща си. А от дългогодишен опит знаеше, че не е хубаво да изненадваш краля. Страхуваше се също, че Фрел може да се възползва от тази неочаквана възможност, за да избъбри страховете си още тук и сега.

„Не мога да позволя това да се случи.“

Все още с ръка на вратата, Канти даде знак на Фрел да се дръпне настрани, за да могат да виждат ставащото вътре.

Четирима души се бяха събрали по средата на просторна зала, издялана от черен стъкловиден камък. Стените и таванът бяха изсечени във вид на големи фасетки, всяка от които отразяваше движението в стаята. В стените имаше двайсетина абаносови врати, същите като тази, зад която се криеха, и на трегера на всяка бе изрязан различен символ.

„Накъде ли водят?“

Канти си спомни слуховете за тайните проходи на Крепостта на Изповедниците. Със сигурност един от тях трябваше да води до Върховръх, особено след като кралят бе тук без обичайната си свита от стражи.

Баща му бе с лъскави високи до коляното ботуши, копринени гамаши и бродиран кадифен жакет. Дебело тъмносиньо наметало се спускаше от раменете до глезените му, сякаш някоя дреха можеше да прикрие величието на върховния крал Торант ри Масиф, коронован владетел на Халенди и законен господар на цялото кралство и териториите му.

Бледото каменно лице на баща му се отразяваше стократно в полираните фасетки по стените. Чертите му бяха остри, но смекчени от ореола светлоруса коса с толкова силно намаслени къдрици, че почти прилепваха към главата му. В момента устните му бяха присвити разочаровано — израз, добре познат на Канти.

— Изгубили сте бронзовата реликва? — прогърмя гласът му. — Артефакт, който можеше да ни осигури победата в предстоящата война. Затова ли дотърчахте толкова бързо тук, за да прехвърлите отговорността за провала си на мен?

— Това е само временно забавяне, уверявам ви, ваше величество. Ще се справим надлежно с него, щом открием избягалия затворник, който я открадна. В момента сме се заели да преобърнем цялата Наковалня. Крадецът не може да крие задълго подобна странна вещ от очите на хората.

Канти познаваше мъжа, паднал на едно коляно, сивата роба, черната татуировка през очите му и сребристата коса, сплетена на плитка около шията му. Това бе Изповедникът, който винаги шепнеше зловещо в ухото на баща му. Държеше главата си наведена и полагаше всички усилия да успокои разярения мъж пред себе си с решително покорство.

Фрел изсъска под нос:

— Рит.

В тази единствена дума имаше достатъчно презрение да запълни том от хиляда страници.

„Значи не съм единственият, който познава този мръсник.“

— Ще се върна в Гулд’гул с утрешния ветрокораб — обеща Изповедникът. — Лично ще се погрижа артефактът да бъде върнат. Посветил съм целия си живот на търсенето на древни магии, родени от забравени алхимии. Няма да позволя това бронзово богче да се изплъзне от мрежите ни.

— Това не бива да става — заяви със заповеден тон кралят. — Васален генерал Хадан се страхува, че вашият крадец може да се опита да продаде своето велико оръжие на Клаш, за да откупи свободата си. Според него това е единственият изход на копеленцето.