Беззвездната корона

Микен извади малката статуетка, сгушена в кутията. Бе грубо изделие от глина, слепена нескопосано във формата на две момчета. Фигурките стояха една срещу друга, хванати за ръце. Едната бе покрита с напукан бял емайл, а другата — с тъмносив.

Канти кимна към статуетката.

— Ти ми я направи, когато бях на легло с пристъп на огнена треска и не пускаха никого в стаята ми.

Микен промълви с леко пресекнат глас:

— Помня… Исках да съм до теб, въпреки че не можех. — Огледа статуетката. — Защо ми я връщаш?

— По същата причина, по която ми я даде ти толкова отдавна. Заминавам след два дни. Ти скоро ще се жениш. Искам да знаеш, че колкото и да сме се отчуждили… — посочи споените при изпичането ръце на мъничките фигурки, — духом ще съм винаги с теб.

Имаше обаче и друга причина Канти да се промъкне в старата им стая във Върховръх и да вземе кутийката, скрита под дъските на пода. Искаше да напомни на Микен за момчето, което бе някога, момчето, което бе проявило добрина към болния си брат. Макар че през последните осем години двамата се бяха отчуждили, може би имаше шанс това да се промени, да намерят отново път един към друг.

Микен сложи внимателно глинената статуетка в кутията — прибра двамата принцове в малкия им шкаф. После остави кутията на бюрото и отпусна длан върху капака ѝ.

— Благодаря ти, братко.

— Искам да знаеш едно — рече Канти. Стига да мога, винаги ще съм до теб. Кълна ти се.

— Ще очаквам да изпълниш обещанието си. — Момчешка усмивка заигра на устните на Микен. — Разбира се, ако не се затриеш в онези блата. Опитах се да разубедя татко да те праща, но той е решил твърдо. Знаеш го какъв инат е понякога.

„Отлично го знам.“

Въпреки това вътрешно Канти потръпна. Спомни си как Микен шепнеше в ухото на краля на съвещателната маса, само за да бъде смъмрен. Канти бе мислил, че този разговор е породен от завист, а не от загриженост.

Пристъпи напред и прегърна брат си. За миг Микен се напрегна, но после се отпусна и сграбчи Канти в здрава прегръдка. Изминалите години сякаш се стопиха.

— Мога да опитам пак — промълви Микен в ухото му. — Да убедя краля, че трябва да останеш тук.

Канти се отдръпна. Останаха обаче да се държат за ръце, сякаш крехката статуетка бе оживяла.

— Не, скъпи братко — каза той, — крайно време е този принц да излезе от шкафа.

„Веднъж завинаги.“

V. Слухове за разруха

Онези, които се изкачват най-високо, рискуват най-отвисоко да паднат.

Онези, които страхливо обръщат гръб, никога няма да разберат какво чака отвъд далечния хоризонт.

Думи, изсечени на деветото стъпало на деветото ниво на всяко училище в Короната; Според традицията то трябва да бъде целунато от всеки възхождащ

14.

Никс се взираше в чудото в сребърното огледало пред себе си.

— Отива ти — каза Джейс. — Сякаш винаги е трябвало да я носиш.

Никс се усмихна срамежливо и приглади с ръка церемониалната роба. Едната ѝ страна бе толкова бяла, че на ярко слънце те заболяваха очите да я гледаш. Другата бе черна като изгорял въглен, толкова тъмна, че сякаш притегляше към себе си сенки с всяко помръдване. Никс никога не си бе представяла, че ще носи такава хубава дреха, и определено не робата на Възхождането.

След три дни тя и останалите деветокласници щяха да изкачат стъпалата до върха. Щяха да тръгнат от първото ниво и изкачването им щеше да продължи от сутрешната камбана до последния удар на вечерната. Щяха да изминат разстоянието на четири крака, мислейки за това откъде са тръгнали и накъде отиват. Едва когато целунеха деветото стъпало, водещо към последното ниво, щяха да се изправят и да заемат мястото си на върха на Манастира.

Седем години бе гледала тази процесия отстрани, едновременно със завист и гордост от онези, които пълзяха към небето.

„А скоро аз самата ще съм сред тях.“

— Трудно ми е да го повярвам — промърмори срещу огледалото.

— Аз никога не съм се съмнявал — отвърна Джейс ухилено.

Тя отвърна на усмивката му в огледалото, но лицето ѝ бе напрегнато от чувство за вина. Джейс се бе провалил в пети клас. Никога нямаше да носи тази роба. И въпреки това през последните дни нито веднъж не бе показал и най-малкия признак на завист или злоба. Дори сега тя виждаше гордостта, блестяща в кръглите му светли очи, искреността на усмивката му. Освен това той с нищо не показваше да се сърди за болката в зарастващия си нос. Със сигурност счупеното още го болеше след боя, който бе отнесъл заради нея.

Това обуздаваше ликуването ѝ, напомняше ѝ, че има врагове.