Беззвездната корона

Плъзна пръсти през кафявата си коса, толкова тъмна, че биха могли да я сбъркат с черна, само че сред сенките ѝ имаше златни нишки, сякаш някъде в тях се криеше слънце. Кожата ѝ бе с наситения цвят на полиран кехлибар, устните ѝ — по-розови, а очите ѝ — по-сини, нашарени със сребърни точици.

В много отношения в огледалото стоеше една непозната, но може би това криеше в себе си друга надежда. Може би тя би могла да остави момичето, което беше, онова кротко и замъглено същество. И да стане жената от отражението, тази със златните нишки и сребърните точици.

— Мога да го направя — повтори тя.

И почти си повярва.

Почти.

Зарече се да хвърли двойно по-големи усилия в ученето. Ако не друго, усърдната работа изтласкваше стаения в нея страх все по-дълбоко и по-дълбоко. Всяка вечер, когато се строполяваше в леглото, изтощена и с претръпнал от учене ум, спеше непробудно. Сънищата ѝ вече не бяха измъчвани от писъци или видения на тайнствени ритуали, извършвани под растящата луна. Тя отказваше дори да промълви думата „лунопад“. Със сигурност не бе споделила нищо от това с игуменката, особено след като онзи странен прилеп не се бе върнал повече да се спотайва сред мертеците в стаята ѝ. Как можеше да обясни лумналите си спомени или сладкия вкус на мляко върху езика си, ароматната топлина на кожата и крилете, червените очи, блестящи срещу нея от съседната цицка?

Искаше ѝ се да отхвърли всичко това като трескав сън, дължащ се на отравянето, да остави този мрак зад себе си. Така че съсредоточаваше всичките си усилия и енергия върху непосредствената задача пред себе си.

Плъзна ръце по робата за последен път. Контрастът от черно и бяло символизираше избора, който ѝ предстоеше да направи през следващата година. След като завършеше девети клас, трябваше да реши по кой път ще поеме. Да облече черното на алхимията или бялото на религиозните науки. Щом направеше избора си, се надяваше някой ден да стигне до ранга на великрист в единия или другия орден.

„Или може би и в двата.“

Представи си как двете половини на робата ѝ се сливат в сивата святост на Изповедник — а после поклати глава на тази глупост.

„А бе дай просто да завърша девети клас.“

Изпълнена с решимост — и Джейс я чакаше в съседната стая с купчина книги, — смъкна робата и остана само по проста долна риза. Сгъна грижливо робата и я прибра в лакираната кутия от ароматно дърво. Затвори я и заключи всичките си надежди вътре.

Отпусна длан върху нея.

„Мога да го направя.“

Никс въртеше ръбатото въгленче между палеца и показалеца си, и двата оцапани в черно, и се мъчеше да избута до края на сутринта. Примижа към триъгълника, който Джейс бе надраскал, и числата, написани на две от страните му. От нея се искаше да изчисли дължината на третата и площта на ограденото пространство.

— Спомни си правилото за лицето на триъгълника — подсказа ѝ Джейс.

Тя изсумтя безсилно.

— Знам, но за какво ми е всичко това?

Той посегна и бутна ръката ѝ надолу, за да привлече вниманието ѝ. Зелените му очи блестяха от съчувствие и веселие.

— Често знанието може да е награда само по себе си, но по-често разкрива вътрешните истини за външния свят. Знанието може да вдигне лампа и да прогони сенките около нас, за да ни покаже криещата се в тях красота.

Тя се видя принудена да отклони очи при страстта в гласа му — усещаше някакъв по-личен смисъл зад думите. Забеляза колко топла е ръката му, която все още държеше нейната, и как докосването му се задържа. Дръпна пръсти и се върна към написаната на хартията задача, която бе по-лесна за решаване от тази, възникнала между тях.

Джейс се изправи.

— Що се отнася до лицето на триъгълника, това е магията, която се крие зад много от заобикалящите ни неща. Строителите я използват, за да изчислят наклона на някой покрив и положението на стените. Моряците впрягат силата ѝ, за да опишат курса си през морето. Картографите правят същото, за да чертаят крайбрежни линии и граници.

Вдъхновена от обяснението му, Никс се залови с подновено усърдие да реши задачата. Драскаше цифрите с въглена, докато не стигна до края. Като свърши, се обърна към Джейс, който ѝ се усмихна гордо, но и с малко тъга.

— Много добре — каза той. — За нула време ще ме оставиш далеч зад себе си.

Сега беше неин ред да посегне към него.

— Никога — обеща му. — Не мога да изкарам девети клас без теб.

— Аз се провалих на пети — напомни ѝ той и усмивката му помръкна. — Мисля обаче, че момичето, оцеляло от отровата на мирски прилеп, може да се справи с всичко.

Искаше ѝ се да му повярва, но това напомняне за атаката и за последвалия кошмар я смути още повече. Въпреки това тя се опита да окуражи приятеля си.

— Джейс, в теб има нещо много повече от провала ти в пети клас. Игуменката Гайл съзря възможностите ти и те остави в Манастира, за да работиш в скрипториума и да ми помагаш през последните години. Обзалагам се, че знаеш повече от онези, които ще пълзят заедно с мен към върха на училището.

Усмивката му се върна.