Беззвездната корона

Канти бе гледал слагането му в клетката с известна жалост. Заловеният прилеп бе колкото малко пони. И макар че от раните му течеше кръв, а изгарянията му причиняваха болка, се бе мятал и се беше борил за свободата си.

Канти го разбираше много добре. И може би тъкмо това го теглеше напред сега. Смесица от чувство за вина и жалост. За нещастие той не бе единственият, насочил се към пленения трофей.

— Дайте да го видим — каза Анскар, като скочи пъргаво на сала. — Преди да го замъкнем горе.

Анскар ви Дон бе командирът на вирлианската част. Главата на Канти едва стигаше до гърдите му. Освен това ви-рицарят бе мускулест като вол. Не само че бе изписал лицето и бръснатата си глава с алено мастило, както повеляваше традицията, но ръцете и краката му също бяха татуирани с черни трънливи лиани. Канти бе чувал, че добавял по един бодил за всеки убит от него човек.

Може би тъкмо затова кралят тайно бе назначил ви-рицаря за негов телохранител, макар че официално не бе обявен за такъв. Анскар бе негова неотлъчна сянка по време на това пътуване и рядко го изпускаше от поглед, даже когато Канти си бършеше задника. Все пак Канти бе започнал да уважава суровия, но добродушен нрав на мъжа. Вече го възприемаше по-скоро като строг по-голям брат, отколкото като телохранител.

Канти се качи на сала при рицаря.

Анскар повдигна крайчеца на коженото покривало, вързано около клетката, и Канти се наведе да надникне под него.

— Не се приближавай много — предупреди го Анскар.

— Не се притеснявай. Предпочитам да си запазя носа, където си е.

От две крачки разстояние Канти се взря в неясния мрак. Трябваше му малко време да различи по-тъмната сянка вътре. Не забеляза никакво движение. „Може вече да е умряло от раните си?“ Това щеше да е милостиво, като се имаше предвид каква съдба го чакаше.

Хвърли поглед към върха на училището. Манастирът приличаше по форма на Калето, само че бе с около една четвърт по-малък. На върха димяха две клади. Алхимик Фрел вече бе изоставил ученика си и се качваше към върха. Искаше да се види с директорката на училището — игуменка, която го бе учила някога. Канти се бе опитал да отиде с него, но Фрел го помоли да потърпи и го заряза на този каменист бряг.

Върна вниманието си върху клетката — само за да открие, че насреща му блестят две червени очи.

„Не е толкова умряло. Но по-вероятно…“

Сянката се хвърли срещу него, блъсна се в решетките от желязно дърво и разтърси цялата клетка. Канти залитна назад и тупна по задник. Издрана по-надалеч, докато зъбите на звяра щракаха и гризяха клетката. Гъста отрова, сияеща в мрака на фона на черното дърво, се стичаше по прътите на решетката.

Анскар се засмя, мушна с меча си към звяра и щом той се отдръпна, пусна коженото покривало да падне обратно. После се обърна към Канти и се извиси над него.

— Май нашият гост оздравява доста успешно, не мислиш ли? — Ви-рицарят му протегна дебелата си мазолеста длан. — Хайде, ставай. Не мога да позволя един принц на кралството да седи на земята пред половината град.

Канти хвана ръката му и се остави да бъде вдигнат на крака.

— Благодаря — промърмори. Лицето му беше пламнало.

Обърна се и видя, че суматохата е привлякла още хора към сала. Десетки лица се взираха в тях; неколцина си шепнеха. Бяха предимно местни жители, но вниманието им не бе насочено към клетката или принца, а към двойката, която се бе приближила да застане мълчаливо до сала.

Това трябва да бе рядка гледка за тях.

Един грамаден джин от оттатък морето стоеше гологръд под дъжда, с кожа жигосана със странни знаци. Пред този ням гигант даже Анскар приличаше на джудже. Джинът стоеше мрачно, с тежки вежди, надвиснали над малките му мътни очи, и държеше платнен навес над главата на господаря си.

Изповедникът се подпираше на чепата тояга от сребриста елша, за чиито сокове се говореше, че отслабват границите между този свят и мистериите на отвъдното. Тоягата бе покрита със знаци също като грамадния джин.

По време на пътуването Канти се бе държал надалеч от този човек — долавяше враждебността и опасността, таящи се в съсухрената му фигура. Татуираното чело на Изповедника изглеждаше особено тъмно под качулката на плаща му и на фона на бледата му кожа. И макар че мъжът бе с тънки крайници, бузите и брадичката му преминаваха в увиснала гуша, сякаш всичката тлъстина и плът бяха изсмукани от него, оставяйки само тази сбръчкана кожа, висяща над кокалите.

„Без никакво съмнение ифлелен — помисли си Канти. — Но поне не е онова копеле Рит.“

Очите на Изповедника, блестящи от алчност, не бяха вперени в Канти или клетката, а в отровата, събираща се по дъските на сала. Той посочи с тоягата си.

— Не отмивайте това — изграчи на Анскар. — Ще си донеса стъклениците да събера каквото мога. Макар че бих предпочел да направя дисекция на отровните жлези, докато създанието е още живо.