Беззвездната корона

Горен скръсти ръце и се присмя на Анскар.

— Какво ти казах?

Анскар сви рамене.

— Тогава по-добре да се залавяме, ако искаме да свършим до вечерната камбана.

Двамата блатни жители се обърнаха и тръгнаха натам, откъдето бяха дошли.

Канти тръгна в другата посока. Забеляза как дъщерята на Горен се надига на пръсти и прошепва нещо в ухото на кмета. После посочи към отдалечаващите се двама мъже.

Очите на Горен се разшириха и той изръмжа:

— Дъщерята на търговец Поулдър? Значи тя е била там горе с Бърд? Защо не ми каза по-рано?

Тя се сви уплашено пред гнева му и поклати глава, явно нямаше отговор.

Горен погледна след стареца и сина му. Очите му се бяха присвили, челото му бе навъсено гневно.

— Тогава, кълна се в боговете, ще ги изгоря всичките.

Канти се смая от тази ярост. Изниза се, преди кметът да е осъзнал, че някой е чул заплахата му. Все пак се загледа подир двамата блатни жители, озадачен от политиките, които се разиграваха тук. Изглеждаше, че за само миг двама стари колеги бяха станали врагове. Поне от едната страна.

Канти въздъхна. Какво значение имаше?

„Утре сутринта ще се махна оттук.“

Тръгна към напаления на брега огън, който обещаваше сухи дрехи. Що се отнася до всичко друго, ставащо тук…

„То не е мой проблем.“

16.

„Какво да правя?“

Над Манастира отекваше петата следобедна камбана. Никс стоеше до парапета на един претъпкан балкон на четвъртото ниво. Оттук се откриваше изглед към цялото главно стълбище, което се издигаше от портите на училището към върха му. Най-после ръмежът бе спрял и покровът от сиви облаци се бе разкъсал на места, пропускайки лъчи ярка слънчева светлина. Даже мъглата във въздуха сияеше в ярки дъги.

Една монахиня вляво от нея посочи към небето.

— Това е благословия от Небесния отец. Той се усмихва на всички ни.

Никс хвърли поглед към греещите във въздуха дъги, които се отдалечаваха, губейки се в изумрудената шир на блатото. Не можеше да отхвърли думите на монахинята. Никога не бе виждала нещо толкова величествено, такова божествено сияние. Трепкащото лазурносиньо, руменото червено, яркото жълто.

„Как може това да не е благословия от небесните богове?“

И все пак, колкото и да бе радостна, тази гледка не можеше да разсее опасенията в гърдите ѝ. Никс премести поглед от небето към процесията долу, която бавно се виеше по стълбите. Най-отпред вървяха редици рицари, облечени в лека броня, която сияеше на слънцето, от шлемовете им стърчаха пера. Носеха на левите си ръце щитове с гербовете на различни домове. Дрънченето на броните им наподобяваше цъкането на механизма в бронзовия планетарий на училището, сякаш процесията бе гигантска машина, която се бе задвижила, и Никс нямаше никакъв шанс да я спре.

Зад рицарите вървеше голям гърбав космат звяр с ниско приведена глава. Водеше го висок мъж — крачеше редом с него, хванал с една ръка кожения повод, а с другата — оглавника му.

— Това не е ли брат ти? — попита Джейс от другата ѝ страна. Никс преглътна.

— И Мърморко.

Биволът напрягаше сили и ремъците се впиваха дълбоко в козината и мускулите му. Зад него каруца се друсаше по стъпалата върху обковани с желязо колела. Отгоре на каруцата бе вързана висока клетка, увита в кожи.

Никс си представи ранения прилеп вътре. Би се заклела, че може да чуе тихия му уплашен вой. Или може би това идваше от спомените ѝ. Все пак тя потърка ухото си с рамо, опитвайки се да облекчи сърбежа дълбоко в черепа си.

При вида на клетката хората наоколо зашепнаха — някои със страхопочитание, други — уплашено. Неколцина целунаха пръстите си и се пипнаха по мекото на ушите си, за да се предпазят от злото. Един-двама даже погледнаха Никс със съчувствени физиономии.

Никой не подозираше какво се таи в сърцето ѝ.

По-рано бе хранила някаква надежда да освободи някак си прилепа, да изплати един отдавнашен дълг. Но сега осъзна колко безполезно е всичко. Това бяха фантазиите на едно глупаво момиче, което се заблуждаваше, че е способно на такава дръзка постъпка. Достатъчно бе да погледне дългата редица рицари, които щяха да обградят деветото ниво, за да приеме неуспеха си още отсега. Само шепа хора щяха да бъдат допуснати на върха, където отиваше клетката — и със сигурност нито един ученик.

Веднъж вече се бе качила без разрешение там и си беше докарала голяма беля. Не смееше да го направи отново, не и след всички усилия, които бе положила игуменката, за да ѝ осигури място сред деветокласниците. Даже собственото ѝ семейство взимаше участие в предстоящото жертвоприношение. Как можеше тя да опетни усилията им с някакъв прибързан план?

— Голяма съм глупачка — прошепна Никс сама на себе си.

Джейс я погледна с присвити очи, но тя махна с ръка, за да отхвърли загрижеността му.