Беззвездната корона

Тя въздъхна и вдигна очи към прозореца. Небесния отец още грееше навън — но ликът му оставаше скрит за погледа. Макар че слънцето никога не изчезваше, вечерно време яркостта му леко отслабваше и сенките се сгъстяваха. Тази промяна бе по-забележима преди, когато замъглените ѝ очи бяха по-чувствителни към капризите на светлината и сянката. Сега промяната бе едва доловима, което я натъжаваше, сякаш с връщането на зрението си бе изгубила част от себе си.

Отрезвена от тази мисъл, стана и отиде до прозореца. Дръпна кепенците, за да закрият слънчевата светлина, и стаята потъна в полумрак. Но не можеше да се насили да ги затвори съвсем. Твърде дълго бе живяла в сенките.

Взря се в пълната луна във вечерното небе. Изучи лика ѝ, блестящ от яркото лице на Сина. Вгледа се в неясните тъмни очи, отдолу може би нос, под него определено уста. До днешния ден зрението ѝ не бе достатъчно остро да забележи такива подробности.

„Наистина прилича на лице.“

Усмихна се на Сина. Знаеше, че през следващите дни тъмната Дъщеря ще прогони това лице. Такъв бе танцът им от началото на времето.

— А когато видя лицето ти да се появява отново, о, сребърни Сине — прошепна тя на луната, — ще съм в девети клас.

Трудно ѝ бе да го проумее. След две седмици желанието, което бе кътала дълбоко в сърцето си, щеше да се сбъдне. Радостта в нея грееше също тъй ярко като Сина в небето. Въпреки това тя не можеше да пренебрегне и мрака там, като нейна собствена мрачна Дъщеря, чакаща да затъмни ярката ѝ радост.

Никс знаеше източника на този мрак, защото помнеше въпроса на игуменката. Потърси в лика на луната някаква враждебност или опасност. Но не откри нищо, не почувства нищо.

Извика в съзнанието си думата, използвана от игуменката, опита вкуса ѝ върху устните си.

— Лунопад.

„Какво изобщо означава това?“

Тъй като нямаше отговор, сви рамене, легна и се сгуши в одеялата. Лежеше по гръб и се взираше в съхнещите билки, окачени на таванските греди. В трепкащия пламък на газената лампа изглеждаше, сякаш мърдат и посягат към нея.

Тя потрепери.

Май зрението носеше със себе си собствени специфични ужаси.

Изсумтя, угаси газената лампа, обърна се настрани и стисна по-здраво одеялото. Затвори очи, но се съмняваше, че сънят ще дойде толкова бързо, колкото бе смятала.

Грешеше.

Тя бяга нагоре по сенчестия планински склон, през покрайнините на каменна гора без листа. Крясъци на хора и животни я преследват през последната част от пътя ѝ. От всички страни ехти звън на стомана, накъсван от тътена на бойните машини.

Запъхтяна и останала без дъх, тя спира рязко на върха. Обхваща с поглед всичко, осъзнава, че е по-стара, по-висока, покрита с белези, на лявата ѝ ръка липсва един пръст. Но сега няма време за такива загадки.

Пред нея няколко души с татуирани лица и напоени с кръв роби стоят в кръг около олтар, на който се мята и рита огромно сенчесто създание. Крилете му са приковани към камъка с желязо.

— Не… — изкрещява тя с продрано гърло и в черепа ѝ се разгаря огън.

Тъмни лица се обръщат към нея, проблясват извити ножове.

Тя вдига ръцете си високо и плясва с длани, от устните ѝ излитат думи, чужди за нея, които завършват с едно име:

— Башалия!

При тази дума черепът ѝ освобождава огнената буря, държана вътре, и тя изригва с такава сила, че разбива каменния олтар. Железните клинове се изтръгват от черния гранит и сенчестият звяр отскача високо във въздуха. Кръвта му шурва по тъмното сборище и го кара да се разпилее.

Един мъж тича към нея, вдигнал високо ножа си, с проклятие на устните.