Беззвездната корона

— И двамата не ме разбрахте. — Гайл впери очи в очите на Никс. — Беше решено, че ти не бива да продължиш в осми клас със съучениците си. Тъй като явно беше благословена на деветото ниво, никой няма да дръзне да гласува срещу изразеното от Майката желание.

— Не разбирам — каза Никс.

— След две седмици ще преминеш направо в девети клас — каза Гайл.

На Никс ѝ трябваха цели три вдишвания, докато проумее какво ѝ казва игуменката. Замига в опит да прогони смайването си.

„Девети клас…“

Баща ѝ реагира по-бързо. Възкликна толкова високо, че накара всички да подскочат:

— Какво ви казвах! Знаех си го! — Пусна пръстите на Никс и падна на колене до леглото ѝ. Долепи длани една в друга и вдигна палци към челото си. — Благодаря на Земната майка за милостта ѝ и за благословиите, с които ни дари.

Но даже набожността му не можеше да удържи задълго радостта и ликуването му и той се изправи — даже нямаше нужда да използва бастуна си. Хвана главата на Никс и лепна целувка на челото ѝ. Едва тогава се успокои достатъчно, за да се вгледа хубаво в нея. Сълзи бяха навлажнили очите му, течаха по бузите му.

— Да не повярва човек! — възкликна ухилено. — Моята Никс! Деветокласничка! Нямам търпение да кажа на Бастан и Аблен. Момчетата ще се пръснат от гордост.

— Най-добре да отидеш да им кажеш веднага — каза Гайл. — Има един друг въпрос, който искам да обсъдя с дъщеря ти. За него е необходимо да останем насаме.

— Да, да, разбира се. — Баща ѝ се обърна да си вземе бастуна. — Знам, че с лечителя имате много работа, няма да ви преча.

— Много съм ви задължена, търговец Поулдър.

Баща ѝ се обърна пак към нея. Лицето му сияеше от гордост и това го правеше да изглежда двайсет години по-млад. Той поклати лекичко глава, но усмивката му не се стопи.

— Да не повярва човек! — повтори той.

„Да, наистина не е за вярване.“

Никс се опита да приеме непонятното. След толкова много чудеса нямаше вяра на това последното. Все пак положи всички усилия да отвърне на усмивката на баща си. Ако не друго, поне сърцето ѝ се сгряваше да го гледа толкова щастлив. Струваше си, че почти не бе умряла, за да види вярата на баща си в нея оправдана, а духовната му щедрост — възнаградена.

— Ще ти донеса вечеря преди първата вечерна камбана — обеща той. — Ще доведа и Бастан и Аблен. Ще го отпразнуваме със сладък кейк и мед.

Тя се усмихна възможно най-искрено.

— Благодаря, татко.

Той се поклони на игуменката и лечителя, промърмори благодарности и излезе. Никс се заслуша в заглъхващото потропване на бастуна му по коридорите.

Гайл също се вслушваше. Изчака потропването да утихне, а после даде знак на Йорик да затвори вратата и се обърна към Никс. Лицето ѝ бе станало сурово.

— Това, за което ще говорим сега, не бива да го споделяш с никого.

Никс се поизправи в леглото и зачака, докато игуменката и лечителят си шепнеха до вратата. Долови само откъслеци от тихия им разговор.

… пратим вест до Азантия…

… слухове за ифлелени…

… кралят няма да търпи…

… клевета и богохулство…

… трябва да знаем със сигурност.

Последното бе изречено от лечителя Йорик, който хвърли поглед към Никс. Игуменката въздъхна тежко и кимна. Обърна се, дойде до леглото и приседна отново на края му.

Никс потрепери. Усещаше, че тук се раздвижват сили, много по-големи от нея. Гайл изучаваше внимателно лицето ѝ и това продължи твърде дълго. Каквото и да търсеше игуменката, накрая, изглежда, остана доволна и заговори.

— Никс, докато беше изгубена в онова отровно небитие, ти се мяташе и се бореше, сякаш си уловена в кошмар. Помниш ли нещо от това?

Тя поклати отрицателно глава. Макар че не бе истина. Определено помнеше писъците в тъмното, люлеещия се свят, а после смазващата безкрайна тишина. Не искаше да лъже, но бе прекалено уплашена, за да го изрече на глас, сякаш това щеше да го направи неизбежно. Искаше да го забрави, да го отхвърли цялото като трескав сън, призрак, роден от страха ѝ от смъртта.

Сега обаче игуменката се опитваше да придаде плът и кръв на този сън.

Гайл явно забеляза страха ѝ.

— Трябва да знаем, Никс. Каквото кажеш сега, ще си остане само между нас тримата. Кълна ти се.

Никс вдиша дълбоко на два пъти. Как можеше да откаже на жената, която я бе защитавала така? Трябваше да изплати този дълг.

— Аз… помня само късчета — призна накрая тя. — Беше сякаш някакво голямо бедствие е сполетяло Земята. Гласовете на всички хора по всички земи се надигнаха в ужас. Светът се тресеше и се разпадаше. А после… после…

Устата ѝ пресъхна, докато го преживяваше наново.

Писъци отекнаха в черепа ѝ и тя цялата настръхна.

— Какво стана после? — меко попита Гайл и посегна да я хване за ръката.

Никс се сви уплашено; искаше ѝ се да го запази в себе си. Вместо това вдигна очи към игуменката, така че тя да види и искреността, и страха ѝ.

— Пълна тишина. Тишина далече в пустотата. Чак до студените звезди.