Беззвездната корона

Нечии пръсти я хванаха за брадичката и една мокра кърпа, миришеща на омайниче, размекна гуреливите корички, слепили клепачите ѝ.

— Не се съпротивлявай, дете — каза Гайл. — Отвори очи.

Никс се опита да си дръпне главата, но пръстите върху брадичката ѝ се стегнаха.

— Прави каквото ти казвам — настоя игуменката с тон, който подчертаваше високото ѝ положение в Манастира. — Или ще бъдеш загубена навеки.

На Никс ѝ се искаше да се възпротиви, но баща ѝ я бе научил винаги да уважава по-възрастните. Тя открехна клепачите си и ахна от болка. Светлината — също толкова заслепяваща като мрака, който бе познавала цял живот — я парна като коприва.

Горещите ѝ сълзи рукнаха и отмиха още турели и мръсотия от очите ѝ. Освен това смекчиха режещата светлина до воднисто сияние. В мъглата плуваха форми, подобни на сенките в ярък летен ден. Само че с всяко болезнено мигване те ставаха по-ясни; цветове, които само си бе представяла, разцъфтяха в пълното си великолепие.

Сърцето ѝ запърха в гърдите като паникьосана свиркоопашка в клетка. Тя издрапа назад в леглото — по-далеч от невъзможните две лица, които я гледаха.

Лечител Йорик бе присвил очи срещу нея, лицето му бе сбръчкано като блатна слива, оставена прекалено дълго на слънце. Взорът ѝ проследи всяка негова черта. Тъй като по-рано зрението ѝ бе замъглено, всички цветове — малкото, които можеше да види дори в най-светлия ден — винаги бяха приглушени и смътни.

„Но сега…“

Тя се взираше, хипнотизирана от блестящо синия цвят на очите му, много по-ярък от всяко ясно небе, което бе виждала някога.

Когато лечителят се обърна към игуменката, плешивото му теме отрази слънчевата светлина, нахлуваща през единствения прозорец в стаята.

— Изглежда, бяхте права, игуменко Гайл — каза той.

Вниманието на Гайл бе все така съсредоточено върху Никс.

— Можеш да ни виждаш. Нали, дете?

Онемяла, Никс просто зяпаше. Игуменката бе с много по-тъмна кожа, отколкото си бе представяла. Знаеше, че тя е родена на юг, в земите на Клаш. Косата ѝ обаче бе бяла като тебешир и вързана на множество плитки на темето ѝ. Очите ѝ бяха много по-зелени от всяко огряно от слънцето езеро.

Игуменката сигурно бе забелязала смайването на Никс. Усмивка заигра в ъгълчетата на устните ѝ. Облекчение смекчи очите ѝ. Макар че, честно казано, Никс не можеше да е сигурна в нищо от това. След като никога не бе виждала тънките нюанси на израженията, нямаше как да знае дали ги тълкува вярно.

Въпреки това тя най-после отговори на въпроса на игуменката с кимване.

„Мога да виждам.“

Макар че трябваше да се радва на такова невъзможно нещо, в момента изпитваше само ужас. Някъде в мрака, който бе оставила зад гърба си, още можеше да чуе писъците, надигащи се от онези сенки.

Игуменката сякаш долови вътрешния ѝ ужас, защото усмивката ѝ помръкна. Тя потупа Никс по ръката.

— Оттук нататък вече би трябвало да се поправиш. Мисля, че най-после намери пътя си за излизане от небитието на отровата.

Вечно покорна и без да иска да изглежда неблагодарна, Никс кимна отново.

Но това не отговаряше на чувствата ѝ.

Макар че по някакво чудо можеше да вижда, се чувстваше по-загубена от всякога.

На другия ден Никс сърбаше рядка овесена каша, хванала купичката между дланите си. Още бе слаба и трябваше да използва и двете си ръце, за да я държи стабилно.

Баща ѝ седеше на столче до леглото ѝ, подпрял брадичка на бастуна си. Гледаше я с окуражителна усмивка, но очите му оставаха присвити, а челото — смръщено.

— Това е бульон от кокоши кости със смлян овес. — Той хвърли поглед към вратата, после се приведе към нея. — И няколко капки вино. Би трябвало бързо да те вдигне на крака, знам аз.

В последните му думи прозвуча надежда.

— Сигурна съм, че ще ме вдигне. — За да го окуражи, тя отпи нова голяма глътка, преди да се обърне и да остави купичката на близката маса.

Докато се изправяше, огледа малката стая в лечебницата, покритите ѝ с лишеи каменни стени, високия тесен прозорец и таванските греди, окичени със сушащи се билки. Дълго пламъче танцуваше бледо на върха на потъмняла газена лампа. Никс още се чувстваше зашеметена от самата гледка и детайлите в стаята: трепкащите нишки на паяжината в ъгъла, прашинките, носещи се в слънчевите лъчи, шарките на дървото по мертеците. Всичко това бе прекалено много. Как можеше човек да се справя с толкова много неща накуп? Всичко това беше главозамайващо… и някак погрешно.

Затова се обърна и вместо това се съсредоточи върху очите на баща си. Опита се да успокои тревогата, блестяща в тях.

— Тук се грижат добре за мен. Изредиха се почти всички училищни лекари, алхимици и йеромонаси.

Всъщност почти не я оставяха да спи.

„Може би се страхуват, че няма да се събудя пак, и не смеят да изпуснат тази възможност.“

Даже не бяха пускали баща ѝ да я види до тази сутрин. След като бе получил разрешение, той не бе губил нито миг. Още при първата камбана за деня докуцука на четвъртото ниво — където се намираше лечебницата на манастира — придружен от единия брат на Никс. Бастан носеше огромно гърне с овесена каша, сложено в кофа с жар, за да го държат топло.