Беззвездната корона

Жената профуча покрай тилазавъра, който се опита да я подгони, но бързо изостана и зави разочаровано подире ѝ. Другите му запригласяха.

Пред тях последната кола от кервана беше все по-близо.

Жената тичаше след нея, но дори нейната умопомрачителна скорост не бе достатъчна. Когато последната каруца бе само на няколко десетки крачки от тях, керванът ускори ход. Каруцата започна да се отдалечава.

„На косъм…“

А после стомахът на Райф се преобърна, когато жената скочи високо като пустинен заек, който избягва отровното стрелване на змия. Прелетя остатъка от разстоянието, блъсна се с разтърсващ удар в задницата на колата и се вкопчи в ръба.

Жената избута Райф нагоре, като едва не го изпусна, и той се улови и издрапа върху колата. Щом се озова върху купчината руда, се просна по гръб, изтощен до крайност, без да обръща внимание на острите ръбове, които го бодяха. Не му пукаше. В момента за него това бе най-удобното легло на света.

Жената се отпусна на колене до него. Хвърли поглед назад към Варовиково.

— Всичко е наред — изпъшка той. — Вече не могат да ни хванат.

Дори не си направи труда да се огледа за преследвачи. Усещаше как търкалящите се колела на кервана набират скорост. Малцина създания бяха по-бързи от пясъчните раци. Те можеха да надбягат дори вестоврана. При такава скорост керванът щеше да стигне до Наковалнята много преди да бъде пратено някакво съобщение. А там той бързо щеше да се изгуби сред врявата и хаоса на пристанищния град. Можеше дори да се качи на някой кораб за чужбина, ако се наложи.

— В безопасност сме — въздъхна той, уверявайки колкото жената, толкова и себе си.

Потупа я по бедрото и отново забеляза колко странно податлив е бронзът, сякаш е просто загоряла плът.

Тя не му обърна внимание. Погледът ѝ бе насочен към небето, но не към слънцето. Тя се взираше към ниския хоризонт, където висеше полумесецът. Райф си спомни по-раншното си впечатление за нея, как ликът ѝ му бе напомнил за Ловкинята. И тъмната Дъщеря, и сребърният Син живееха на луната. Говореше се, че двамата постоянно се гонят около нея, което води до нарастването и смаляването ѝ. Но тази гонитба си оставаше един от големите философски спорове. Дали Дъщерята гонеше Сина? Или пък обратното? За такива религиозни въпроси се бяха водили войни.

В момента обаче той не даваше пукната пара за това.

„Свободен съм…“

Засмя се към небето.

Струваше му се невъзможно. Радостта се надигна в него и успокои блъскащото му сърце и запъхтяното му дишане. Най-накрая той се надигна и седна. Загледа как керванът преминава през море от черно стъкло, където пясъкът бе разтопен от някакъв огнен катаклизъм. Отражението на слънцето в повърхността му бе ослепително.

Дневната жега постепенно се усилваше. Райф се огледа. Трябваше да се скрият от пряката слънчева светлина — или поне той. Замисли се кой е най-добрият начин да си изкопае заслон в натрошените камъни.

„Май работата ми като миньор още не е приключила.“

Въпреки палещото слънце върна вниманието си към загадката, коленичила до него. Какво точно бе откраднал от Изповедниците? Що за дух бе затворен в този бронз? Спомни си, че архишерифът бе споменал за наближаваща война и как едно подобно създание би могло да наклони везните. Сега вече разбираше. Всяка армия, предвождана от такова чудо — или легион от такива като него — щеше да е неудържима.

Въпреки това чувстваше, че е неправилно да се възползват от нея по подобен начин.

„Природата ѝ не е такава.“

Опита се да разчете изражението ѝ, докато тя все така се взираше в луната. Сега чертите ѝ бяха застинали в тъга, сякаш скърбеше за някаква голяма загуба. Той посегна пак към нея, после свали ръка. Беше ѝ задължен — на този дух, който му бе дал свободата, беше му спасил живота. Искаше му се да я попита как може да изплати такъв дълг, но се страхуваше, че тя не умее да говори. Или пък ѝ трябваше още време, за да се закрепи напълно духът ѝ в бронза. Така или иначе, той нямаше какво да ѝ каже.

Мълчаха. Тя продължаваше да гледа към луната. Керванът продължаваше пътя си на север. Райф се намести удобно. Някаква летаргия го обзе след многото ужаси на този ден. Той се заслуша в песента на кочияша, донасяща се до тях, в непрестанното трополене на колелата. Знаеше, че трябва да се залавя със заслона си, но клепачите му натежаваха.

След известно време до него се разнесе тих стон, който го събуди. Той се обърна и погледна жената, която все още бе вперила взор към хоризонта. Не можеше да каже дали стонът е скръбна въздишка или първият ѝ опит да заговори.

Въпреки това настръхна целият.

Устните ѝ се разделиха и оформиха една-единствена дума, прошепната към луната.

— Гибел…

III. Отровени сънища

Какво са поличбите, ако не сънища за утре.

Какво са сънищата, ако не надеждите на деня, обвити в тъмни сенки.

из поемата „Алегория на един ясновидец“ от Деймън хи Торанк

8.