Беззвездната корона

Двата звяра се втурнаха през селото. Бяха четири пъти по-ниски от кон и два пъти по-дълги. Зловещите им раирани тела се виеха между палатките и постройките. Дългите им опашки метяха пътя зад тях — изпускаха миризма, която заличаваше всички други, освен една.

„Кръвта.“

Единият — а после и другият — се надигнаха на задните си крака. Вирнаха носове, от които се показаха месести розови чувствителни пипалца. Пипалцата зашаваха във въздуха, вкусваха миризмите. Разнесе се вой. После още един. И още един.

Райф знаеше какво означава това.

Зверовете бяха надушили плячката.

Посегна и стисна в юмрук наметалото на бронзовата жена. Дръпна силно.

— Трябва да се махаме оттук!

Лицето ѝ се извърна от небето. Тя го погледна и кимна едва доловимо.

Хукнаха през пясъка и камъните и завиха зад отпадъчна руда, натрошена и пресята още преди векове, за да се извлече от нея всичко ценно.

Воят на тилазаврите ги следваше и на Райф му се струваше, че се приближават все повече.

Огледа терена пред тях, когато заобиколиха планината от натрошена скала. Ослушваше се за всяко предупреждение.

„Моля те, дано още не си тръгнал.“

Продължи и някъде отпред долетя тихо пеене, което се разнасяше с лекота през пустинната равнина, ширнала се чак до хоризонта във всички посоки. После чу тежкото скърцане на железни колела.

„Не, не, не, не…“

Ускори ход, макар че вероятно вече нямаше смисъл. Най-сетне сви зад хълма и пред него се разкри пясъчната равнина. Отпред, на около четвърт левга, се точеше керван. Десетина обковани с желязо дървени каруци — всяка натоварена догоре със сяра, варовик и металоносни руди — се търкаляха на големи железни колела по стоманени релси. Линията тръгваше от солните мини далеч на юг и се простираше сто левги на север, чак до Наковалнята. Денят бе свършил, така че керванът щеше да извърши дългото си пътуване до търговското пристанище и да се върне на другата сутрин, за да бъде натоварен отново.

Райф гледаше как керванът минава през покрайнините на Варовиково.

В челото му два гигантски пясъчни рака вървяха от двете страни на линията, вързани с вериги за първата кола от кервана. Черните бронирани раци бяха два пъти по-големи от каруцата, която теглеха. Осемте им членести крака завършваха с шипове, които се забиваха в пясъка и скалите. На предните два обикновено имаше подобни на сърпове щипки, но те бяха отрязани отдавна, още при залавянето на раците в дълбоката пустиня. Двата звяра теглеха всичките коли на кервана. Когато наберяха скорост, можеха да надбягат през пустинята и най-бързия кон. Но засега вървяха бавно, напрягайки сили да задвижат тежките каруци. Много скоро това щеше да се промени.

На предната каруца седеше кочияшът им — който бе обвързан с тях много отдавна — и ги подкарваше с песен, подтикваше ги, увещаваше ги. За разлика от миньорите затворници, раците нямаха нужда от бичове или тояги, за да бъдат подкарани — песента на кочияша проникваше през броните им и влизаше в мозъците им. Райф не разбираше как става това и би се обзаложил, че малцина го разбират. Талант като този бе рядък и ставаше все по-рядък. Такива кочияши можеха да искат солена цена за услугите си.

Въпреки че беше безполезно, Райф се втурна след потеглилия керван. Надяваше се, че той може да спре, ако се наложи някой товар да бъде разместен. Но тичаше най-вече защото воят на преследвачите му се усилваше.

Не смееше дори да се озърне през рамо.

Вместо да забави, керванът набираше скорост.

Въпреки това той продължи да тича — а после някакво движение привлече погледа му надясно. Един тилазавър се появи иззад каменната могила и се втурна да му пресече пътя. Тичаше ниско приведен, изпънат като стрела право към него. На разпенената му муцуна блестяха големи зъби. Звярът нямаше да го убие — това би било прекалено милостив край. Тилазаврите бяха обучени да повалят избягалия затворник и да разкъсват ахилесовите му сухожилия.

След което затворникът веднага отиваше на коловете, където смъртта щеше да дойде много по-бавно. Мнозина умираха не от набиването на кола, а от ятата лешояди и мравки, които ги нападаха, кълвяха ги с острите си човки и ги ядяха с парещите си челюсти, докато нещастникът крещеше и се гърчеше в агония.

Въпреки тази заплаха Райф откри, че нозете му забавят ход, прекалено изтощени и слаби след толкова време в мините. Даже подклажданият от ужаса огън в него накрая припука и угасна.

И тогава един силен удар в гърба го запрати напред.

Тилазавър!

Райф политна към пясъка, очакваше да усети как зъбите разкъсват плътта му. Вместо това една ръка се уви около кръста му и го задържа изправен. Не го бе нападнал тилазавърът. Той се обърна към бронзовата жена. Тя го вдигна, докато само пръстите на краката му останаха да се влачат по пясъка.

— Какво пра…

А после тя набра скорост, краката ѝ тупкаха по земята. Тичаше по пясъка като носен от бурята храст през пустинята. Той се мъчеше да следва темпото ѝ, но краката му само дращеха безполезно, докато земята прелиташе под тях.