Беззвездната корона

Глобусът пред тях засия по-ярко, направо ослепително. Когато светлината отслабна, техният свят се бе върнал. Короната отново блестеше в здрачен кръг между замръзналия лед и нажежения пясък. Само че сега върху картата на света разцъфтяха мънички сини и алени точки, както по техните земи, така и отвъд.

Райф се приближи и протегна врат.

— Тази червена точка на юг от Гулд’гул. Това е мястото, където те намерих.

Шая кимна.

— Местата, отбелязани с червени точки, са празни или унищожени.

Никс разбра.

— Всички тези светещи точки. Те бележат местата, където са заровени тези като теб, които ти нарече Спящи.

— Така е, но са останали малко. А и са затворени на места с прекалено сурови условия, за да се събудят.

Никс видя, че алените точки са много повече от останалите. Единствената синя, намираща се в Короната, бе далеч на юг, дълбоко в Клаш.

— Но не това исках да ви покажа — каза Шая.

Тя чукна от двете страни на куба. Две по-големи зелени точки се появиха върху света. Едната далеч сред ледовете, а другата — далеч сред нажежените пясъци.

Ксан се подпря на тоягата си, за да се взре по-внимателно.

— Какви са тези нови места, които ни показваш?

Изражението на Шая стана печално. Тя посочи пръснатото по пода натрошено стъкло.

— Не знам. Това знание е било разбито тук.

Никс долови безпокойството в гласа ѝ. Спомни си как вратата не ги пускаше да влязат.

Шая продължи:

— Знам само, че след като Пазителя вече не е тук, аз трябва да отида на това място. — Посочи точката сред тъмния лед. — Нещо ме тегли натам, но не знам причината. Там има нещо и аз трябва да стигна до него, за да може светът да се завърти отново.

Райф се взря в замръзналата пустош западно от Ледените зъби.

— Шая, такова пътешествие е невъзможно. Особено ако си сама.

Никс знаеше, че е така — и бе сигурна в още нещо.

— Трябва да дойда с теб.

Всички се втренчиха в нея.

Тя се обърна към тях, за да могат да видят решимостта ѝ.

— Нещо се опита да попречи на Шая да влезе на това място в Булото. Дори тя да стигне до онова друго място, там може да стане същото. Тя може да има нужда от помощта ми.

Погледна бронзовата жена.

Преди Шая да успее да отговори, тропот на крака привлече вниманието им към вратата. Шая махна с ръка и светещият глобус върху масата изчезна, скривайки онова, което им бе показала.

В стаята нахълта една от кетра’кайките. Спря с приплъзване по медния под и се огледа. Шокът от видяното я накара за момент да онемее.

— Какво има? — попита Ксан, като излезе напред, потрепвайки с тоягата си.

Жената се съсредоточи върху нея и отговори бързо на кетрански. Ксан стисна тоягата по-здраво.

— Какво е станало? — попита Никс.

Ксан се обърна.

— Някой идва. С голям кораб, който се спуска през облаците.

Никс знаеше кой трябва да е. Представи си бойния кораб, който ги бе нападнал в Спокоен кът.

— Трябва да вървим — каза Фрел. — Веднага. Не бива да останем приклещени тук долу. Трябва да се скрием в джунглата.

Всички се втурнаха към вратата.

Шая обаче тръгна в другата посока, движеше се с невероятна бързина. Щом стигна до пашкула, вдигна малкия куб и прокара пръсти по повърхността му. Когато най-после се обърна, изпод пода отекна глух гонг, от който цялото място се разтресе.

Няколко от стъклените томове паднаха от полиците и се пръснаха.

Без да обръща внимание на щетите, Шая се втурна през стаята. Когато се присъедини към групата, натика кристалния куб в гърдите си. Той мина през бронза и изчезна.

— Какво направи там отзад? — попита Райф.

— Никой друг не бива да научи какво има тук долу. — Шая им махна да продължават. — Никога.

Всички побягнаха нагоре, като Шая почти носеше Ксан.

Докато Никс тичаше, зад нея отекна още един гонг, по-силен, като камбана, отмерваща течението на времето. Тя погледна назад. С цялото си същество усещаше, че трябва да са далеч оттук, когато тези удари стигнат края си.

57.

Канти вдигна длани към брат си.

— Микен, моля те, трябва да ме изслушаш.

Брат му не му обърна внимание, а тръгна по плоския каменен покрив. На лицето му нямаше страх, нито съчувствие, само злоба. С всяка крачка бронята му сякаш засияваше по-ярко.

Следваше го огромният вирлиански гвардеец, истинска алена планина.

Канти хвърли поглед назад, през ръба на покрива. Трошачът все още чакаше долу. Държеше във великанските си юмруци бойна брадва. Около него се събираха още рицари. По-нататък черният кинжал на един ловен катер висеше сред облак дим.

Канти върна цялото си внимание върху брат си.

— Знаеш, че не представлявам опасност за краля и за бъдещото ти управление. Не е възможно да вярваш, че се домогвам към трона.

Микен спря и сви рамене.

— Сега може би не, но по-късно — кой знае? За кралството е по-добре всяка възможност за спор да бъде елиминирана. Защо иначе щях да тръгна срещу желанията на баща ни и да организирам убийството ти?

При тези думи Канти изстина.

— Какво? Значи кралят…

— Дори сега баща ни иска да те върна у дома. Той изпитва невероятно голяма търпимост към теб, може би дори обич. — Ново свиване на рамене. — Затова ще те върна у дома. Или поне главата ти.