Беззвездната корона

Покрай него прелитаха въжета и рейки. Профучаваше под тесни мостчета и вътрешни подпори. В дълбините на балона сенките се сгъстяваха. Той се сви, очаквайки да се удари в някакво препятствие и да бъде изхвърлен нависоко, но близо до дъното наклонът постепенно се изравни. Слънчева светлина, идеща отгоре, му позволи да види как Дарант помага на Глейс да стане. Двамата стояха нестабилно на еластичното изпънато дъно на балона.

Грейлин се допързаля до тях.

Дарант се усмихна и го вдигна на крака.

— Не мога да повярвам, че се получи.

Грейлин се съгласи, малко замаян от всичко това.

Бяха измислили този план на „Врабчарят“. Ловният катер може да смяташе, че ги е подгонил към бойния кораб, но грамадният съд бе тяхната цел от самото начало. Грейлин не можеше да рискува този звяр да откара подкрепления до скалите.

Изведнъж извън балона заехтяха приглушени викове. Разнесе се остър гърмеж на оръдия, придружен от екливия звън на балисти. Грейлин се спогледа с Дарант. И двамата знаеха коя е мишената. Той си представи предсмъртната спирала на небесния сал покрай десния борд на бойния кораб. Глейс умишлено го бе пратила от онази страна, за да привлече вниманието с надеждата да убеди хората на борда, че заплахата е унищожена.

— Насам — прошепна Глейс и ги поведе напред.

Стигнаха до един ъгъл на балона. Зад изсветлялата от слънцето материя тъмнееше някаква сянка.

Глейс се обърна към тях.

— Това трябва да е едно от стоманените въжета.

— Има само един начин да разберем. — Дарант изтегли кама, мина пред дъщеря си и мушна в здравия плат. Трябваше да удари три пъти, за да го пробие.

Надникна през дупката и кимна одобрително на дъщеря си. После се зае да реже квадратна дупка, достатъчно голяма, за да минат през нея.

Когато свърши, Грейлин огледа делото му. Едно стоманено въже минаваше покрай отвора, на малко повече от една ръка разстояние, но достатъчно близо. Грейлин погледна надолу. Ако се ориентираше правилно, въжето би трябвало да води до квартердека. „Не че мога да го видя.“ Лодката под балона още се носеше през мъглите, които скриваха всичко долу.

Дарант махна на Грейлин.

— Ние бяхме първи миналия път.

Грейлин се намръщи, привърза малкото буренце към себе си и прескочи късото разстояние. Уви ръце и крака около въжето и се плъзна надолу по него. Потъна в мъглата и едва в последния момент зърна палубата. Удари се силно в нея и трепна от екота. Ниско приведен изтича настрани. Очите му се мъчеха да привикнат към мъгливия сумрак.

Но тук отзад, изглежда, нямаше никой. Той се надяваше, че вниманието на всички още е приковано към десния борд, където бе унищожен небесният сал. Дарант и Глейс бързо дойдоха при него, приземявайки се доста по-сръчно — но пък те двамата бяха нападали много кораби.

От мъглата отекнаха викове, идещи откъм средната палуба. Огнени ореоли бележеха лампите там долу.

Грейлин посочи към предния парапет на квартердека. Трябваше да слязат на средната палуба и да стигнат до един от люковете към вътрешността на кораба. След като получи кимвания от двамата, той ги поведе към тесните стълби и се спусна бързо по тях.

Щом стъпиха на средната палуба, Грейлин ги насочи с махване на ръка към една двукрила врата, водеща навътре в кораба. Той самият остана ниско приведен, за да ги пази. През мъглата се носеха гласове. Мърдаха сенки.

Дарант отвори вратата и пантите изскърцаха.

Като бивш рицар, Грейлин знаеше плана на тези кораби и бе надраскал груба карта за пирата, за в случай че се разделят.

Това бе добра предпазна мярка.

Пред него се разнесе тревожен вик. И други го подеха. Изглежда, легионерите тук се бяха приспособили към мъглата доста по-добре от Грейлин.

Изведнъж пред него изникна грамадната сянка на един Трошач. По-малки сенки прииждаха от всички страни.

Грейлин се обърна и подаде бурето си на Глейс.

— Върви. Аз ще ги отклоня.

Дарант не се поколеба и потъна в кораба с дъщеря си. Като се молеше двамата да са останали незабелязани, Грейлин отскочи вляво и се втурна приведен по средната палуба.

Зад него загърмяха ботуши.

А после пред него отекна гръмовен тътен на копита.

„Не…“

От мъглата изскочи грамаден черен жребец и му прегради пътя. Рицарите зад него се приближаваха, понесли факли и лампи, така че пространството по средата на палубата постепенно изсветля. Ездачът скочи от високото си седло и закрачи напред.

Разбира се, васалният генерал бе привлечен на палубата от гибелта на сала. Той винаги се включваше, когато ставаше дума за схватки.

Хадан се приближи. Дори мъглата не можеше да скрие мръщенето му.

— Добре дошъл отново на моя кораб. — Изтегли меча си. — Та докъде бяхме стигнали при последното ти гостуване?

XVII. Буря над Булото