Беззвездната корона

Когато залпът отмина, Никс бе пусната. Вдясно от нея се търкаляха две кетра’кайки с надупчени от стрели гърбове. Между тях лежеше възнак Ксан. Двете бяха направили всичко по силите си, за да заслонят старицата с телата си, но една стрела си бе пробила път през саможертвата им.

И бе пронизала гърлото на Ксан. Кръв бе избила на устните на старицата и около раната ѝ, смълчавайки навеки песента ѝ. Но тя все още дишаше. Райф изтича до нея. Бронзовата фигура на Шая се бе справила доста по-добре в заслоняването на Райф и Фрел. Въпреки това лицето на алхимика кървеше.

Никс се обърна към своя собствен щит.

Аамон дишаше тежко зад нея. Стрели се бяха забили в гърдите, раменете и хълбоците му. Тъмна течност се разстилаше по козината му и капеше бавно под него. Тя почувства отчаяние, но варгърът стоеше твърдо на крака и продължаващо да се оглежда бдително.

Оглушителна серия от взривове в другия край на площадката привлече вниманието ѝ. Тя се завъртя замаяно в кръг. Бомби се сипеха от корабите горе и избухваха при всяка порта. Горските орди пищяха и ревяха сред огнената стихия.

Никс запуши уши и ѝ се прииска да си затвори очите.

Отпусна се на колене до Аамон в локвата от кръвта му.

Накъдето и да погледнеше, виждаше само смърт.

Райф коленичи на студения камък и взе Ксан в обятията си. Последните двама кетра’каи ги пазеха.

— Само се дръж — прошепна ѝ той.

Тя се взря в него с изумрудено-лазурните си очи, събрала в погледа си целия Облачен предел. Кръв се процеждаше от устните ѝ, които невероятно, но му се усмихнаха. Той не виждате признаци на болка, докато стрелата туптеше в ритъм със сърцето ѝ.

Тя протегна трепереща ръка и я сложи на бузата му. В него отново се надигна люлчината песен на майка му, но той знаеше, че тя не е само негова, не е само песен на майка към детето ѝ. Това бе баба, утешаваща внучката си, баща, учещ сина си. Беше хиляда поколения от хора, успокояващи други. Дори и сега Ксан се опитваше да направи същото за него, да го дари с утеха, да му даде да разбере, че краят на един човек не е краят на всичко.

Той си спомни колко ужасен бе от плана на Шая. Тя искаше да унищожи Короната и да избие безчет милиони, за да може тази искрица да оцелее и да продължи да съществува, от едно поколение в следващото.

В този момент почти го разбра.

Наведе се и притисна чело към бузата ѝ.

— Ксан… ти никога няма да бъдеш забравена.

Тя успя да прошепне:

— Внучката ми… живее в теб… чрез теб. Както и аз… както и всички кетра’каи. Не го забравяй.

Той се насили да се усмихне.

Дори и сега тя все още се опитваше да го учи.

Песента в него се усили, заехтя с ноти едновременно радостни и тъжни… а после бавно заглъхна. Дланта ѝ се свлече от бузата му. Той се надигна и видя, че тялото на Ксан се е отпуснало в покой.

Нечии ръце го издърпаха.

Последните двама кетра’каи също искаха да си вземат сбогом. Райф се отдръпна и им позволи да го направят. Те заеха мястото му, застанали на колене; пееха над тялото ѝ, като същевременно бдяха.

Райф се взря към легионерите, приближаващи се към тях от всички посоки. Рицари и Трошачи, стрелци и пиконосци. Огненият дъжд продължаваше да се сипе от корабите. Навсякъде се кълбеше дим. Джунглата крещеше в агония.

Пред него Шая блестеше насред всичко това, огнено бронзов факел на фона на мрака.

Той тръгна към нея.

Фрел стоеше недалеч, по средата между Шая и момичето, коленичило до окървавения си защитник. Алхимикът изглеждаше объркан, лицето му бе оцапано в алено.

Шая вдигна ръка, готова да призове огъня.

В този миг малък кораб с формата на стрела — разузнавателна лодка — се стрелна над главата ѝ. Нещо се изтърколи от търбуха му. После още едно и още едно. Всички падаха към Шая.

„Не…“

Той се втурна към нея с предупредителен вик.

А после малките буренца с алхимичен огън избухнаха около Шая, отхвърляйки я напред. Засегнаха леко и Фрел, който бе запокитен настрани. Гореща вълна блъсна Райф, откъсна го от земята и го запрати назад. Той падна и се претърколи през дим и прекалено парлив за дишане въздух.

Накрая се спря и погледна към мястото, където бе стояла Шая.

Там имаше само пламъци.

Просната върху камъка, Никс се надигна мъчително на лакът, после на коляно. Претърколи се и се огледа. Целият свят бе обгърнат в дим и озарен от петна пламъци. Все пак огньовете нямаха достатъчно сила да пробият гъстата пелена. Дробовете ѝ горяха. Очите ѝ сълзяха. Огнени искри кръжаха във въздуха, завихряни и носени насам-натам.

Тя се взираше наоколо, частично оглушена от взривовете.

А после нещо я побутна отзад. Тя се стресна, само за да открие, че един студен нос докосва дланта ѝ. Обърна се, когато Аамон се примъкна до нея, дишаше тежко, почти мъчително. Предложи ѝ рамото си. Тя се подпря на него. Той я побутна с глава по бедрата и се обърна напред, сякаш ѝ казваше: „Натам…“

Поведе я през дима, заобикаляйки огньовете, като се придържаше към по-гъстия пушек, за да останат скрити колкото се може по-дълго. Но той не можеше да ги крие вечно.