Беззвездната корона

Тогава Изповедниците се разделиха, за да пропуснат още две фигури, които излязоха тежко напред. Движеха се сковано, като съживени мъртъвци. Мъкнеха след себе си железни пики. И носеха железни шлемове като онези на сърпозъбите.

Когато се приближиха до Изповедниците, една малка медна кутия в ръката на Витаас засия по-ярко с жужене, което сякаш дълбаеше ушите ѝ, опитвайки се да проникне в черепа.

Тя го пренебрегна, прекалено шокирана кои са новодошлите.

Лицата им бяха отпуснати и безизразни; слюнка се точеше от устните им. И все пак тя ги позна. Те бяха част от един живот, който ѝ се струваше, че е бил живян от друга.

Тя прошепна имената им от този друг живот.

— Аблен… Бастан…

Витаас вдигна медната си кутия. Изрече някаква заповед в нея и от дъха му тя засия по-ярко. Никс почти можеше да види как думите му прелетяха през въздуха по толкова отвратителни и покварени нишки, че тя потрепери.

Освен това чу заповедта му:

— Убийте ги… убийте ги и двамата.

Аблен и Бастан вдигнаха пиките и тръгнаха напред.

Райф се приведе, когато Шая запрати нова мълния, разпилявайки рицарите. Същевременно тя оглеждаше небето, готова за в случай че друга разузнавателна лодка се приближи твърде много. Два кораба лежаха в тлеещи развалини, увеличавайки гъстия дим, който едновременно правеше въздуха задушлив и ги скриваше.

Макар че с отбраната бе заета предимно Шая, Райф и Фрел също помагаха. Ако видеха някакви стрелци в далечината или следи от горящи стрели в небето, надаваха вик. С такива предупреждения групата се надяваше да има време да се скрие в дима, за да е по-трудна за улучване или да се подслони зад бронзовата фигура на Шая.

Все пак оставаше един въпрос.

Фрел го зададе отново.

— Къде е Никс?

Групата им се въздържаше да се насочи към някоя от портите, преди да са открили момичето — не че имаше голяма вероятност подобно бягство да успее и в двата случая. Като доказателство за това Райф видя как един от пурпурноликите мандраки претича през дима край тях. Носеше се подивял, с горяща опашка, оставяйки сияещ път през мъглата.

От всички страни портите горяха.

Райф проследи мандрака и погледът му бе привлечен от един небесен сал в далечината. Горелките му пламтяха. Той едва не извърна поглед, мислейки, че това е поредната порция легионери. После зърна близо до него една космата грамада — и момиче, притаило се зад нея.

„Никс…“

— Фрел! — извика Райф.

Алхимикът трепна и се приведе, помислил, че Райф го предупреждава за нова атака.

Райф отиде до него и посочи.

— Онова ей там е Никс.

Фрел присви очи и се вцепени, щом я позна. Пристъпи напред.

— Трябва да стигнем до нея…

Преди алхимикът да може да продължи, една бронзова ръка го сграбчи за ръката.

— Не — заяви Шая. Нажежената ѝ от мълниите длан задимя върху ръкава му. — Чувам какво се пее там. То е… погрешно. Никой не бива да отива.

— Но Никс… — настоя Фрел.

Шая не го пусна.

— Не. Тя е изгубена за нас.

Никс се криеше зад Аамон, докато двамата ѝ братя крачеха бавно напред с вдигнати пики. Макар че фигурите приличаха на Аблен и Бастан, онова, което се приближаваше, не бяха те. Можеше да носят техните лица и тела, но това не бяха братята, които я бяха дразнили безжалостно и я бяха обичали не по-малко горещо.

Тя се взря в пиките от твърда стомана, вдигнати срещу нея. Цял живот ги бе гледала да ловят риба с подобни оръжия, можеха да замахнат към най-слабия сребрист проблясък в черната вода и да извадят пляскащ шаран или гърчеща се змиорка. С по-здрави копия бяха ходили на лов за големите бронирани крокодили и бяха прогонвали вълчища, тормозещи биволите им.

Макар че приближаващите се фигури изглеждаха мудни, с мъртвешки очи, тя подозираше, че смъртоносните им рефлекси са се запазили, контролирани от онова, което им пееше от медната кутия в ръката на Витаас.

Двамата ифлелени изучаваха братята ѝ, взирайки се в тях със студено любопитство, сякаш проверяваха какво са сътворили. Те биха могли да пратят джиновете за Никс и Аамон, но може би мислеха, че тази смърт ще ѝ причини по-голяма болка. Или дори ще я накара да възпре ръката си.

Тя знаеше, че и двете неща са верни.

„И да можех, сърце не ми дава да убия братята си. Щом те биха умрели за мен, мога ли аз да направя по-малко?“

Въпреки това отказваше просто да се предаде.

Ръцете ѝ още бяха върху Аамон, който изръмжа предизвикателно, макар че животът изтичаше от него. Тя се бе свързала с него и с брат му. Сега почерпи сила от тази връзка.

„Аз ще бъда варгър.“

Бореше се по единствения познат ѝ начин. Пое си дълбоко дъх и запя на братята си. Почерпи от тяхната любов, от тяхното приятелство, опитвайки се да им напомни кои са. Клепачите ѝ се спуснаха. Тя си ги спомни как се смееха, играеха, закачаха, хъркаха. И вложи всичко това в мелодията и ритъма си.

„Спомнете си кои сте.“