Библиотеката на Въглен връх

— Не, извинявай. Явно съм го изтървала. — Тя го погледна извинително. — Много бях заета.

— Няма нищо. — Бръчки се врязаха в челото на Ъруин. — Помислих си, че си дошла да ме убиеш. За отмъщение ли, що ли. Ама май не е тъй.

— Да те убия? Не ставай смешен!

— Тогава какво?

— Дошла съм да ти предложа работа, Ъруин.

— Я пак?

— Ти вече много ми помогна. А има още много работа.

— Благодаря, ама май вече съм се наситил на стрелбата по хора.

— Не това имам предвид. Е, може би не точно никога, обаче няма да е основното.

— А какво тогава?

— Туйцък-онуйцък. Поръчки. Неща, дето не ме бива по тях.

— Като например?

— Първото, което имах наум, е да ти възложа да се погрижиш за едно куче.

— Куче? Фрашкано е с песове навсякъде!

— Не, за едно конкретно куче. Много ми трябва да го намеря, обещах. Обаче аз и кучетата не се разбираме.

— А! И кое?

— Пийти се казва. Кокер.

— Не познавам никакви кокери на име Пийти.

— Може да е и мъртъв.

Дълга пауза.

— Ти с мене ебаваш ли се?

— Никога, никога не бих го направила, Ъруин.

А после откъм тоалетната чиния от неръждаема стомана се разнесе мъжки глас:

— Тяяя не биии. Карълайн теб харешшва.

— Т’ва пък к’во беше?!

— Брат ми. Майкъл се казва. — После додаде тихичко: — Английския му не го бива, обаче се старае. Прояви търпение, а?

— Да, разбира се — прошепна Ъруин в отговор, а после продължи с обичайния си глас: — Е, с радост ше го потърса из килията, ма ако го нема тука, сигур нема да свърша мноу работа. — Той посочи с палец вратата. — Заключено е, да знаеш.

— Ъруин, я не изтъпявай! Много ясно, че ще те изкарам навън. Ще го направя, дори и да не приемеш работата — несъмнено ти дължа поне това. Обаче имаш и друга изгода. Мога да те понауча на разни неща.

— На разни неща?

Тя кимна.

— Интересни неща. И то цял куп. Сега имам библиотека.

Той пообмисли предложението.

— Може би ще започнеш, като ми обясниш как го свършихте онова в банката? Как ги накарахте ония касиерки да проявят такава отзивчивост?

— Разбира се, стига ти да…

Мъжкият глас отново се обади — дърдореше като картечница на някакъв език, непознат на Ъруин.

— Ча гуай — рече Карълайн.

— Ару пен та…

— Ча гуай! — отсече Карълайн и тоалетната чиния млъкна.

— Това какво беше?

— Той каза, че идвали насам.

Ъруин чу тътен отвън в коридора, подобен на трясъка при рухването на кулите на Световния търговски център. А после — писъци. През прозорчето видя по коридора да се кълби облак сив прах.

Карълайн направи гримаса.

— Решавай сега, Ъруин! Ще направя каквото пожелаеш, но наистина се налага да тръгвам. Ти идваш ли?

Ъруин го мисли около половин секунда.

— Да, еба ти! Пиши ме и мен.

— Трябва ли ти да си вземеш нещо?

— Не. Тоест… — И той грабна книгата. — Само това.

Карълайн се усмихна.

— Чудесно ще се впишеш. Хайде, хвани ме за ръка.

Ъруин я хвана. Чу навън в коридора стон на откъртваща се стомана.

— Значи… ти каза, че те идвали. Кои са те?

— Още не съм напълно сигурна. Баща ми имаше врагове. Някои вече са и мои врагове. Започнаха да действат срещу мен.

— Опасни ли са? Опасни като тебе, искам да кажа?

— Някои да.

— Хммм…

— Спокойно — каза Карълайн. — Имам план.