Библиотеката на Въглен връх

Смяташе да му я даде утре, обаче днес получи писмо от Дашаен и половин час му отговаря и затова като стана тъмно, му останаха десет страници. Позамисли се дали да не се пробва да чете на светлината, която проникваше през прозорчето за наблюдение на вратата — книгата беше добра, а той тъкмо беше задъвкал нова доза тютюн — но после се отказа, прегъна страницата и посегна да остави книгата на пода до леглото си.

И тъкмо понечи да я остави, и някой го стисна за китката.

Не че Ъруин кресна, ама се размина на косъм. Извъртя се да надникне над ръба на леглото. Светлината стигаше колкото да види, че от пода стърчи ръка.

— Баси!

Ъруин дръпна силно, извъртя се и се опита да изтръгне китката си от хватката, обаче ъгълът беше неудобен, а пък онзи… или онова… си беше ячък! Миг по-късно още една ръка се подаде от пода. С движението на човек, който излиза от плувен басейн, тя се вкопчи в бетона и се набра.

От бетона се подаде женска глава. Жената пусна китката на Ъруин, оттласна се и измъкна от пода тялото си, а после и краката („Хубави крака“ — мина през ума на Ъруин ей тъй без всякаква връзка) — и се изправи.

— Здравей, Ъруин.

Той впери очи в нея, а после се отпусна с въздишка.

— Уф, да му се не види. Т’ва си ти, нал’ тъй?

— Да — отвърна Карълайн. — Какво правиш тук? Цяла вечност те издирвах.

Ъруин си помисли да й каже, че и той би могъл да я пита същото, но се отказа.

— Абе, знаеш как е — рече той и седна. — Малко поразпертушиних един. Нищо работа, два-три строшени зъба, ама… — той сви рамене и плюна — оня взе, че се обиди.

Карълайн объркано набърчи чело.

— Не разбирам защо са го раздухали толкова. Та на теб това ти влиза в номерата, нали така?

— Въпросният тип беше президентът. — И като забеляза изражението й, додаде: — Новият, не оная глава.

— А… — Тя се замисли. — А защо го удари?

— Не спря да се гърчи, та се притесних, че пистолетът ще гръмне.

— Пистолет ли? Да не го уби?

— Не бе, само със зъбите се отърва. И освен това го държах за заложник някъде три-четири часа.

— А! И какво стана после?

— Огъна се. Така си и знаех. — Ъруин се изплю в чашата си. — Путьо!

— Как тъй се е огънал?

— Ми, аз малко нещо го изнудвах — отвърна Ъруин. — Казах му, че ако не пусне една-две ракетки, ще му пръсна мозъка по всичката хубава дървения там. Той си помисли, помисли, па ги пусна.

— По кого?

— Ами… по теб.

— Сериозно? По мен? Защо?

Ъруин седна на леглото и се обърна да я погледне в лицето. Очите му се нагаждаха към тъмното.

— Оня малкия, Стийв, ми каза какво щял да направи, ако нашето въздушно нападение не свърши работа. И то, както знаеш, явно не свърши. След това отпуснах една седмица да видя дали ще те убеди да оправиш шибанията, ама промяна никаква. — Ъруин се поумълча. — Той наистина ли я свърши тая? С „Евърклиър“ и… нали се сещаш.

— И със запалката — рече Карълайн. — Да, свърши я.

— По дяволите. — Ъруин дълго мълча. — Е… Независимо дали го беше свършил или не, стана ясно, че не е станала работата. Не виждах какво още ни остава да пробваме. Ама президентът не беше съгласен. Каза, че „проучвал други възможности“. Може и така да е било, ама съм почти сигурен, че се тревожеше само дали ще го преизберат — сви рамене Ъруин. — И накрая ми писна да се караме.

Карълайн се вторачи в него.

— Значи ти си вдигнал във въздуха Въглен връх? С ядрени ракети?

— Кое да съм вдигнал във въздуха?

— Я пак?

— Каза, че съм вдигнал във въздуха… „Въглен връх“?

— Така ли?

— Да.

— Хе… — Тя се поусмихна.

— Да, хич не знам за какво говориш.

— Какво? А… Извинявай. Като малки ние със Стийв си имахме всякакви измислени имена за разни неща. Тайни имена, нали се сещаш, каквито си измислят децата. Дори нарисувахме карта. „Крастав плац“, „Котешките бани“, ей такива работи. „Въглен връх“ беше къщата на Бащата.

— Някаква причина има ли?

— Знаеш ли, не пом… — Тя щракна с пръсти. — Не, не, помня! Стийв ти е разказал за Бащата, нали?

— Това-онова.

— Не забравяй, че по онова време си мислехме, че Бащата е най-обикновен човечец. От време на време го виждахме навън, но той никак не беше общителен. Сега го разбирам — ох, как го разбирам! — обаче по онова време беше странно. Хората канеха стария господин Блек да дойде на гости, на по бира, обаче той все повтаряше едно и също — „Ще дойда, като това свинско хване коричка от въглен!“. Всеки път. Възрастните го майтапеха за това. А къщата му беше на върха на един бая стръмен хълм. И затова за Стийв й мен неговата къща беше Въглен връх. Още преди Библиотеката и… и всичко останало. Когато още бяхме дечица и… такова… всичко си беше наред. — Карълайн се усмихна. На Ъруин тя му изглеждаше тъжна, но не особено нещастна. А после рязко се стегна: — Е, тогава имаше смисъл. Чудя се какво ли ме е подсетило за това сега? Не съм й казвала така от цяла вечност.

— Де да знам — отвърна Ъруин, макар и да му се струваше, че май се досеща.

— И ти си го вдигнал във въздуха? С ядрени ракети?

— Ми, нещо такова. — Ъруин я погледна. — Не ги ли забеляза? И двете попаднаха право в целта. Двайсет мегатона общо. Гъбата се виждаше през два щата.