Библиотеката на Въглен връх

Епилог И какво стана най-накрая с Ъруин?

I

Гадорията, дето прати Ъруин в пандиза, се случи само за един плувнал в пот следобед, но накрая му струваше десет годинки — минус времето, което можеха да му спестят за добро поведение. Стана тъкмо след въздушното нападение над пирамидата, по времето, когато храната започваше сериозно да не достига. Процес имаше, но той продължи само около седмица. И след това право в „Биг Санди“ — федерален затвор със строг режим в Кентъки.

Ъруин с изненада откри, че в затвора си му е добре.

Като начало, вече не беше под напрежение. Беше се потил седмица-две, преди най-сетне да вземе заложника, питаше се дали е правилно да постъпи така и се тревожеше, че ще го тикнат в затвора. Сега, когато всичко беше приключило, стореното — сторено, можеше да си отдъхне. Ама наистина да си отдъхне. За пръв път от години не му беше останало нищо, за което да се тревожи.

Животът в „Биг Санди“ беше под режим, което доста му напомняше за казармата. Беше се договорил да си трайка за това какви точно ги е свършил в замяна на относително лека присъда. Десет години — това звучеше много, обаче като цяло можеше да е много по-зле. Президентът го увери, че ще намерят начин, ако ги издъни, да му променят присъдата на доживотна без право на помилване в „Супермакс“. Затворът беше изненадващо уютен. Е да де, не беше луксозен хотел, обаче килията му беше бая новичка и чистичка и си беше само негова. Почти всички бяха гледали филма за Натанз, или бяха чели книгата, или още нещо си там, та го знаеха кой е. Ъруин чат-пат разказваше истории от войната и в замяна на това един от надзирателите, официален фен на Натанз на име Блейкли, правеше тегели до книжарницата „Барне и Ноубъл“. Дашаен, хлапето, което Ъруин бе научил да се бие, сега беше двайсет и няколко годишен и играеше успешно на борсата. Настоя той да плаща книгите, а освен това всеки месец туряше по няколкостотин долара на сметката на Ъруин в затворническата лавка. Ъруин беше признателен на всички, че си правят труда. А и беше хубаво да има и друг начин да си запълва времето, освен чекиите.

Един-двама затворници му се пробваха, то е ясно. Ъруин разбираше. Бахти, че то и на Майк Тайсън му се бяха пробвали, докато лежеше на топло. Един се опита да му вземе калъфа на възглавницата и Ъруин му изби пломбите. Два дни по-късно приятелчето на тоя тип, щангистче от Алабама, дойде да си поприказват. Ъруин така го изтряска, та онзи две седмици подозираше хората, че му четат мислите. Всъщност си мънкаше под носа, без да се усети. Имаше мозъчен оток или някаква такава гадост. На Ъруин му беше кофти, ама тая буца беше тръгнала да го щурмува. Обаче да го слушаш как реди мисли на глас си беше смехорийка. Когато на вечеря в столовата даваха бананов пудинг, той страшно се възбуждаше и си водеше уж наум списък кого да си представя, като лъска бастуна, докато всички гледаха телевизия в общата зала. Ама след две седмици му разкара, а след това всички бяха много любезни с Ъруин.

Иначе си я караха мирно и кротко. Пристигна в Кентъки тъкмо след като слънцето наново изгря, но първите две-три седмици затворниците все още бяха на хранителни дажби. Шестстотин калории дневно не ти даваха кой знае колко сили да правиш дивотии. Когато оня хляб взе да вали от небето, и надзиратели, и затворници повече или по-малко бяха стигнали до извода, че най-умният подход към Ъруин беше да не го закачат.

Това чудничко си устройваше Ъруин.

Като нов затворник първите два месеца не му се полагаше да получава поща. Но някои от надзирателите го познаваха от Афганистан и Ирак и чат-пат му подхвърляха писма от Торп, Дашаен и други, с които беше служил. Никой от тях не знаеше цялата история, разбира се, но те имаха абсолютна вяра в Ъруин.

Приятничко си беше.

И тъй, той си имаше писма, имаше си книги, имаше си местенце, където да се усамоти, когато му се иска, а когато не му се иска да се усамотява, си имаше хора, с които да играе шах или за разни там други занимавки. Манджата беше гадна, дума да няма, ама к’во да правиш?

Общо взето, беше доволен от житейския си жребий.

Тази вечер обаче гасенето на лампите го издебна. Четеше нова книга, която бе чакал с нетърпение — „Издокарване“, последната книга за Стефани Плъм, и беше загубил представа за времето. Надзирателят Блейкли бе вдигнал вежда, когато Ъруин му поръча да му вземе точно пък това заглавие. Ъруин разясни, че една от привилегиите да си носител на Медала за почест е, че може да си четеш каквото си искаш, дейба. Пък и без това Джанет Еванович, дейба, пише смешно, дейба, чак да се скъсаш от смях, дейба. Изплашеният Блейкли попита може ли да я вземе за четене, след като Ъруин я прочете. Нямаш грижи, рече му Ъруин.