Библиотеката на Въглен връх

Стийв се възвърна към живот на пода на пентхауса. Вече беше свикнал да умира — имаше ясни спомени за всичко чак до последния миг. Този път апартаментът беше целият прашасал. Чашата с препарата за отпушване на канали частично бе пресъхнала, докато го нямаше, и препаратът беше кристализирал. Стоеше си там, където я е оставил… преди колко време? Спомняше си вкуса му — метален, но не чак пък толкоз неприятен, спомняше си и как беше възврял в червата му. На дъното беше кристализирал, обаче отгоре имаше достатъчно течност да му удари още едно питие. „Чака ме. Давай, партнер, давай смело!“

Кой знае защо това му се видя смешно и той се изкиска.

— Недей.

— Какво? — Обърна се нататък, откъдето се чу гласът на Карълайн. Тя беше кацнала на гранитния плот между кухнята и всекидневната като гаргойл и пушеше цигара.

— Не хихикай така. Звучиш досущ като Маргарет.

— Обаче съм целият прашен. Хи… Хи…

— Доста време мина. — Тя му подхвърли полупълен пакет „Марлборо“ и запалката на Маргарет. Той ги улови.

— Благодаря. Къде е Нага?

— Отиде си у дома — отвърна Карълайн.

— Върна се в Африка?

Карълайн кимна.

— Защо?

— Искаше да бъде със своя народ. Когато, нали се сещаш, дойде кра… — Тя млъкна.

— Краят?

Тя кимна.

— Господи, Карълайн! Колко тежко е положението навън?

Карълайн дълго мълча, преди да отговори.

— Е, краят още не е дошъл. — И додаде по-меко: — Все още не.

Стийв кимна.

— Не си се променила.

Погледна чашата и се удържа да не се разтрепери. „Ето, пак се почна. Може би този път ще мога да сваря някоя експло…“

— Промених се всъщност. — После го забеляза как гледа чашата. — Ето. — Тя му показа пистолет. — Ще те улесня. Или с пистолет е недостатъчно ужасно?

— Сигурно може да ми свърши работа. Думите ми стигат ли до теб изобщо?

Тя само го погледна.

Стийв седна, изтупа праха от едни кухненски стол, запали си цигара.

— Задобряваш с тия възкресения. Този път даже не съм схванат.

— Благодаря.

Той се взря в нея над цигарата.

— Действително изглеждаш по-различно. Колко време каза, че е минало?

— Три-четири месеца. Не го следя. В какъв смисъл по-различна?

— Не знам точно. Не изглеждаш по-стара.

Тя угаси цигарата си.

— И няма как. Аз не остарявам. Вече не. Номер на Бащата.

— Но си се сдобила с някоя и друга бръчка. — Той прокара пръсти по бузата й.

— Е, да. Как го казвахте вие? „Не е до годините, а до пробега“?

И тогава той го разбра.

— Знам какво е. Не изглеждаш толкова гневна. Е, кисела — да. Но не като преди.

— В какъв смисъл?

— Навремето веждите ти постоянно бяха сбърчени. — Той изимитира физиономията й. — А мускулите на челюстта ти постоянно играеха, когато си мислеше, че никой не те гледа. Сега — не чак толкова.

— Хммм…

— Е, с какво се занимаваше?

— С туй-онуй — отвърна тя. — Отначало учех. Размишлявах над разни неща. После си побъбрих с Бащата.

— Сериозно? А аз си мислех, че е мъртъв.

Тя сви рамене.

— Хммм. Само си побъбрихте? Не се ли скарахте?

— Да. Доста любезно при това. Защо?

— Ами… Бас държа, че една ваша караница си струва да се гледа. Гледала ли си го онзи филм, дето Кинг Конг се би с един динозавър?

— Представа нямам за какво говориш.

— Язък. Нещо като майтап беше.

Бръчки набраздиха челото на Карълайн… а после тя се успокои.

— Да, така е — каза тя с лека усмивка. — Този съм го пропуснала. И може би наистина не съм толкова гневна. — Тя протегна ръка за запалката.

Стийв и я подаде.

— Това е добре. Трябва да си ги изкарваш навън тия неща. Ако ги оставиш да те тровят, ще те изядат. — Тя го гледаше странно. — Какво?

— Точно ти ли ще… Не, нищо.

— Значи… Четири месеца, а?

— Плюс-минус.

— Повече са от миналия път.

— Да.

— Защо изчака?

— Изобщо нямах намерение да те връщам.

— Сърдиш ли ми се?

Тя трепна.

— Не. Не ти се сърдя. Просто… Просто си мислех, че нямаше да издържа, ако ти… ако ти, нали се сещаш, направиш нещо. Пак.

— О… — Стийв се замисли. — Е… Извинявай.

— Няма нищо. Разбирам защо постъпваше така. Или поне така си мисля. — Тя заобиколи кухненския плот и взе от него книгата „Черният красавец“. — Това е за теб.

Той я пое.

— Това е, кажи го де, книгата символ? От верандата? Нали?

— Да, тя. Отвори я.

Той й я върна.

— Няма нужда.

— Какво? За какво…

— Вътре на корицата пише моето име, нали? Ръкописно, с червено мастило. Тази книга не е като онази, която имах — моята е! Същата, която имах като малък. Нали?

— Помниш ли?

— Нещо такова. Сънувах я. След огъня. Първия път, когато аз… Сещаш се.

— Сериозно?

— Да. И после пак, ей сега. Сънувах, че я чета в колата в деня, когато родителите ми… Нали се сещаш, деня на катастрофата. И после я дадох на онова детенце, приятелчето ми, едно момиченце от квартала. Не бях се сещал за нея от години. — Тръсна глава. — С нея си говорехме за книги, за такива работи. Обаче не можах да си спомня името й. — Той се усмихна. — А после си го спомних. Навремето ти беше много руса.

Карълайн също му се усмихна.

— Промених се.

— Да, така е, сигурно. То и аз, ако става въпрос. Питах се защо ли онази къща… Онази, около която се въртеше гончето… ми изглежда толкова позната. Обаче нито една от другите не познах.

— И не би могъл. Повечето са построени наново.