Библиотеката на Въглен връх

За черния фолиант се знаеше, че съдържа указания как да променяш миналото. И поради това неговата мощ бе практически безгранична. Преди тя беше го търсила с години и най-накрая бе стигнала до извода, че той не съществува.

Той кимна.

— Боя се, че бе попаднал на погрешната лавица. Не исках да се натъкнеш на него, преди да си готова.

Тя отвори папката. Страниците вътре бяха от древен велен, а почеркът, с който бяха изписани, не бе Бащиният. Тя примигна. Както гледаше, написаното на страницата се промени. Миг по-късно отново се промени. И когато се смени и трети път, тя разбра, че макар записаното в черния фолиант да бе неизменно, променяше се езикът, на който беше написано. На всеки няколко мига мастилото върху страницата се пренареждаше. Сега беше на арабски, сега — на суахили, а сега се преобрази в поезията на бурите.

— Боже мой!

— Много вероятно е този същият бог да е и моят — кимна Бащата.

Черният фолиант.

— Кой го е написал? Колко древно е това?

— Никой не знае. — Бащата я погледна безстрастно. — Аз го взех от Императора на третата епоха, но почеркът не е и неговият.

Тя затвори папката.

— Но какво общо има това с…

— Причината да се усмихвам, когато вкарахме Дейвид в бика, беше, че той се молеше за пощада.

— О… — Лицето й се натъжи.

Той вдигна ръка.

— Не, не казвам онова, което си мислиш ти.

Тя заклати объркано глава.

— Ти разбираш, че той ми беше син, нали? Тоест, всички вие в някакъв смисъл бяхте мои деца — и от всички най-много ти, Карълайн… Но майката на Дейвид бе единствената, с която аз съм правил секс.

— Баща ми! Отврат!

— Извинявай.

— Но това… Тоест… Аз май не го разбирам. Не е ли още по-ужасно, след като е така? Онова, което ти му стори? Това, че той беше твой син.

— Да, още по-ужасно е — отвърна сериозно Бащата. — Ужасът е много по-голям. По-голям ужас, отколкото познаваш. По-голям ужас, отколкото изобщо някога ще познаеш, надявам се.

— Защо тогава се усмихваше?

— Защото той се молеше за пощада. А ти не помоли никога. Нито веднъж!

— Сигурно и аз бих се молила, ако се бе опитал да ме пъхнеш в онази проклетия.

— Не. Не се молеше.

— Какво? Та аз не…

Той потупа черния фолиант.

— Миналото коленичи пред мен, Карълайн.

— Все още не разбирам… — И точно тогава разбра. — Дейвид… е трябвало да стане твой наследник? В някакъв… някакъв друг вариант на миналото?

— Правилно.

— Обаче… не се получи?

— Не.

— И защо?

— Защото Дейвид не беше достатъчно силен — отвърна Бащата. — Кулминацията на обучението бе победата над чудовище. Но той никога не успя. Дадох му много шансове. Твърде много. Девет пъти аз опичах живо невинно дете, та да има за Дейвид чудовище за убиване. И девет пъти подред чудовището побеждаваше. И най-сетне проумях, че подготвям за наследник не когото трябва. — Той сви рамене. — И затова дадох шанс на чудовището да се пробва. Онзи ден, когато Дейвид се молеше за пощада, разбрах, че най-сетне съм го проумял, най-сетне съм намерил наследника си.

— Девет пъти? — Коремът на бика, сияещ в оранжево сред нощната тъма. — Мен?

— Ти никога не помоли за пощада — отвърна Бащата. — Нито веднъж. Още не мога да го повярвам. Ти това не го помниш, разбира се, но на няколко пъти самият аз съм го яхал този бик. — Той потръпна. — Веднъж дори те опекох два пъти един след друг, та да ти е ясно, съвсем ясно какво те чака. Исках да видя какво ще направиш. А ти само ме изгледа. — Той тръсна глава. — Още сънувам кошмари.

— А аз каква бях?

— Като Дейвид — отвърна той. — Обаче много, много по-страшна! По-страшна от мен, по-страшна от Императора… По-страшна от всичко на света, където и да било и когато и да било! Ти беше демон. Дявол.

Хмм.

Той поизчака.

— Други въпроси имаш ли?

— Не, аз… — Беше й на езика да му благодари, ала премълча. Не много по-късно щеше да съжалява за това. — Не.

— Тогава Аблаха обявява края на четвъртата световна епоха. Сега светът цял е твой, Карълайн. В случая не върви да ти кажа „Честито“, обаче знам, че ще се справиш добре. — Бащата се изправи и се изтупа от праха. — И това означава, че е време да тръгвам.

„Просто така?“

— Ще те видя ли пак?

Той поклати глава.

— Не. Никога повече. Оттам, където отиваме, няма връщане назад.

— О…

Бащата се обърна и закрачи към нефритеното стълбище към Нобунунга и Митрагани и всичко онова, което предстоеше на такива като тях.

Карълайн проследи няколко негови крачки. Той не се обърна назад.

— Чакай! — извика Карълайн. — Има още нещо.

— И какво е то?

— Ти откъде знаеше? Че ще те възкреся?

— Не го знаех.

— Тогава какво…

— Не го знаех, Карълайн. Но имах вяра в теб. — В очите на Бащата просветнаха весели пламъчета. — Май е редно да почнеш да свикваш с това.

Тя не схвана шегата.

Бащата въздъхна.

— Силна си, Карълайн, ама ако от време на време го даваш малко по-лежерно, да не смяташ, че това ще те убие? — Той щракна с пръсти. — А, щях да забравя! Оставил съм ти нещо.

— Какво?

— Изненада.

С изненадите на Бащата трябваше да се внимава.

— Хубава ли е?

Той само се усмихна.

Гледаше го как се отдалечава, докато се увери, че вече не може да я чуе. И едва тогава прошепна:

— Сбогом, мой Баща.

И никога повече не го видя.

III