Библиотеката на Въглен връх

— Честна дума! Такова нещо няма как да го измислиш. Живя си добре и спокойно. Работеше в Орегонския университет. Много добре се справяше с интригите в работата, но нямаше кой знае какви предизвикателства. След като се роди второто бебе, понапълня и затова се залови със състезателен триатлон.

— Какво е това?

— Вид състезание. Малко плуваш, после бягаш и накрая караш колело.

— А…

Бащата се ухили самодоволно.

— Освен това в свободното си време учеше френски.

— Ха! Поне добре ли го научих?

— Сносно. Прилично владееше речника и граматиката, обаче акцентът ти беше пълен ужас. Ала така и не стигна до Париж. Рак на щитовидната жлеза на петдесет и девет годишна възраст.

— О… — Тя се замисли. — А третата възможност каква е?

— Можеш да го освободиш. — Той дълго изчаква, ала тя не отговори. Най-сетне продължи: — Е, помисли си. Другото какво беше?

— Моля?

— Ти каза, че да се посъветваш за Стийв, е едно от нещата, за които искаш да поговориш с мен. Другото какво беше?

— А, да. Аз като че разбирам онова, което си вършил, за да ме обучиш, ала въпреки това не разбирам защо. И за какво говориш, като разправяш, че ще се пенсионираш? Смяташ… де да знам, да си купиш кемпер и да отпрашиш за Бока Рейтън, нещо такова ли?

Бащата се засмя.

— Не точно. Колко време каза, че е минало? Към година ли?

— Горе-долу толкова.

— Върху кои каталози се съсредоточи?

— Приоритетът бяха стратегията и тактиката. Кю-33 Север се е задвижил, а на няколко пъти се размрънкаха и за Горския бог. Той има някаква жрица, която… Карай, няма значение. Това вече не е твой проблем.

— А математика?

— Само периферно. Защо?

— Позната ли ти е идеята за регресивно единство?

Беше чувала някъде този термин, но не можеше да си припомни напълно значението.

— Не.

— Това е идеята, че колкото и задълбочено да разбираш вселената, колкото и тайни да разгадаеш, зад тях винаги ще има нова, още по-дълбока тайна.

— А…

— Ти знаеш, че не аз съм създал тази вселена, нали? Оставих белега си върху нея и ми се ще да мисля, че съм внесъл и подобрения, но аз само работех с правила, установени от третата епоха нататък. Светлината бе един от щрихите, които добавих. И насладата също.

— Чудехме се за това — рече Карълайн. — Никой не беше сигурен. Но кой е бил, щом не си ти?

Бащата поклати глава.

— И аз зададох същия този въпрос някога. И да е имало нявга отговор, той е загубен.

— О…

— Ала който и да е бил той… Бил е майстор. От много отдавна изучавам творението му. Някои номера схванах. Той описа замах, поел в себе си безкрайните акри книги, свитъци и фолианти на Библиотеката — но тъй и не съм се приближил повече до проумяването на цялостната картина, отколкото когато започнах.

— Мислиш ли?

— Доказал съм го. Тази вселена е регресивно единна. Никога няма да я проумея цялата. И никой няма да може. Затова напускам.

— Напускаш?

— Ще си създам своя вселена. Мое място с мои правила. Това ми е пенсията на мен.

— Звучи ми самотно.

Бащата поклати глава.

— Имам си приятели.

— Приятели?

— Докато спеше, аз възкресих Нобунунга. И Митрагани също.

Карълайн се сети как Майкъл говореше за господаря си. „Нали разбираш, че Нобунунга е нещо повече от обикновен тигър?“ Спомни си как Нобунунга се влачеше все по-навътре в рейссака, непоклатимата му вяра в Бащата. „Той каза, че Бащата няма да позволи да го сполети беда. И както се оказа, бил е прав.“

— Къде са те? — Обзе я нервност.

— Чакат ме. — Бащата посочи нефритовите стъпала. — Искаш ли да ги видиш?

Карълайн си спомни как Митрагани протяга малката си окървавена длан и пита „Мору пан ка сейтер?“. „Защо постъпваш така с мен?“ Тръсна глава.

— Май няма да е добре.

Бащата кимна.

— Разбирам.

За миг си ги представи тримата — Бащата, Нобунунга и Митрагани, как се забавляват, как играят волейбол примерно. Като че не му се връзваше с характера. Ала започваше да осъзнава, че характерът на Бащата беше може би нещо различно от онова, което й се преподнасяше.

— Може ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Ти нали помниш… деня на бика? Дейвид?

— Естествено.

— Защо се усмихваше?

Бащата дълго се взира в нея.

— Ела с мен, Карълайн. — Той се изправи, все още жилав, и тръгна между рафтовете.

Карълайн се втурна да го настигне.

— Къде отиваме?

— Не е далече.

Той я изведе от рубинения каталог — каталога на Дейвид, размишленията върху насилието и смъртта — и навлезе сред виолетовите рафтове. Виолетовият каталог беше малък, част от света на Питър. Тя дори не бе сигурна от какъв скъпоценен камък е направен подът. Аметист? Гранат? Танзанит? Не помнеше дори да е стъпвала тук преди.

Бащата спря до една висока прашна лавица, отрупана със заглавия като „Ларус Гастрономик“, „Кордон бльо у дома“ и „Удоволствието от готвенето“. „Какво правим тук, по дяволите?“

Бащата избра една папка с три халки, тънка, евтина и полускрита зад една книга за корнуолските печива. Върху корицата бяха отпечатани думите „Ангелите на Чарли“, а отдолу се мъдреше снимката на три хубавици.

Той й я подаде. Нещо привлече погледа й. В дълбините на библиотеката нещо трепна, чу се тих звук.

— Какво е това?

— Това — отвърна Бащата, — е черният фолиант.

Карълайн впери очи в него.

— Сериозно?!