Библиотеката на Въглен връх

— Не, не. — Тя се изправи. — Много любезно от твоя страна, че питаш, но аз бих се вслушала във всеки урок, който Аблаха би пожелал да ми даде. За мен ще е чест. — И тя леко се поклони.

В отговор Бащата също й се поклони, малко по-ниско, отколкото тя на него.

— Как ти се стори Стийв първия път? С огъня? Имаше ли в него нещо по-различно?

— Да.

— Според теб какво беше то?

— Изглеждаше… щастлив, струва ми се. По-щастлив, отколкото съм го виждала някога. Е… може би не точно щастлив. Умиротворен. Единственият път изобщо, когато съм го виждала такъв.

Бащата кимна.

— Точно така. Намеренията му бяха благородни и беше храбро момче. Но ако ти не бе наоколо, щеше да си намери нещо друго, за което да се самоизтезава. — Наблюдаваше внимателно реакцията й. — Или пък може би щеше да умре от мъка, че няма за какво.

— Казваш, че такъв се е родил?

— Частично. Потенциалът присъстваше. Някои хора имат огромната способност да се винят, заслужено или не. Смъртта на приятеля му я циментира. Когато ти достигна до него, вече почти нямаше какво да се направи.

— Да — каза тя. — Това е едно от нещата, за което исках да поговорим. Захванах се да уча и мисля, че…

— Какво? — попита нежно Бащата. — Да го поправиш? Да направиш тъй, че двамата да се съберете?

— Не! Не по този начин. Тоест, може би… но не в това е смисълът.

— А къде е тогава?

— Той беше мой приятел — изрече тихо Карълайн.

— Опита ли да разговаряш с него?

Тя кимна.

— И как мина?

— Той беше… мил. Мисля, че проявяваше състрадание. Поне постоянно повтаряше тази дума. Но…

— Но?

Тя въздъхна.

— Но освен състрадание друго нямаше. Не беше както когато бяхме деца. Не бяхме свързани. Между нас зееше грамадна пропаст. Използвахме едни и същи думи, ала те означаваха различни неща и… и… не можех да измисля как да го поправя.

— Не е за учудване. Двамата сте живели съвсем различно. — За миг погледът на Бащата се зарея в някаква далечина. — Но съжалявам. Много добре знам как се чувстваш.

— Какво да правя?

Бащата поклати глава.

— На това не мога да дам отговор, Карълайн. Ала така, както го виждам аз, можеш да избираш между три възможности. — Той вдигна пръст. — Първо, можеш да промениш миналото. Да направиш така, че и Стийв да е бил пелапи редом с вас.

— Мислех си за това. — И?

— Не знам. Разбирам защо ти ни отгледа… отгледа мен… по този начин, но… имаше моменти…

— Тежко беше, знам. Съжалявам, Карълайн. Това бе единственият начин.

— И аз го разбирам. Но не съм убедена, че искам да подложа Стийв на това. Че искам да подложа на това, когото и да било. — Тя въздъхна. — А втората възможност каква е?

— Можеш да абдикираш — отвърна Бащата. — Да промениш всичко така, че всички вие да сте отрасли като американци. Вие със Стийв бихте могли да израснете заедно. Мирно и тихо.

Тя заразмишлява върху тази идея — какво би се случило, ако тя излезе от кадър? Херцога щеше пръв да се задейства, почти със сигурност. Но Бари О’Ший и Лизел не можеха да си позволят да си траят, докато Херцога ликвидира разумния живот — после нямаше да имат какво да ядат. Сигурно щеше да им се наложи да се обединят срещу него, поне временно. Намръщи се. И така, и иначе нямаше да мине много време и хората щяха да бъдат…

Усети погледа на Бащата. Той едва забележимо се усмихваше.

— Е… ти какво ще направиш? Ако аз абдикирам.

Бащата сви рамене.

— Ще ми се наложи пак да си потърся наследник. Толкова дълго съм се грижил за този свят, че надали бих понесъл да знам, че е обречен. — Той й хвърли свирепа усмивчица. — Ако щеш, ме наречи сантиментален.

Тя примигна.

— Щом казваш. А какво би означавало това на практика?

— Хммм. Не съм напълно сигурен, честно казано. Изолирането на твойта кръвна линия ми отне немалко време, а да уредя нещата така, че всичките да попаднете в Гарисън Оукс — още повече. Ще ми се наложи пак да извърша нещо подобно. — Той присви устни. — Или пък бих могъл да почна от нищото? Да почна от глината и да се издигна? Навярно бих могъл… абе, няма значение. Тъй или инак, този път ще е много по-сложно, а с твоята роля ще е приключено. И на всички вас. В Деня на труда 1977 всички ще си изкарат чудно празненство с барбекю и ще се приберат у дома преяли и изгорели на слънцето. Няколко дни по-късно някой ще забележи, че старият господин Блек е изчезнал, и с това ще се приключи. — Той я погледна. — Това ли искаш?

Веднъж-дваж Карълайн се бе питала за това.

— А ние какви щяхме да бъдем според теб? Без Библиотеката? И без теб?

— Не мога да ти кажа точно. Би ли искала да опитам?

— Моля те.

— Ти беше тиха — каза Бащата. — Малко свитичка. Със Стийв бяхте гаджета в гимназията. Взаимно си отнехте девствеността след абитуриентския бал, но не останахте дълго заедно. — Той сви рамене. — В крайна сметка, и двамата се оженихте за други хора. Но си останахте приятели. Поддържахте връзка до четирийсетгодишни.

— Аз с какво се занимавах?

— Професионално ли?

Тя кимна.

— Всъщност ти стана библиотекарка — рече Бащата. — От американските.

Тя се разкиска.

— Сериозно?

Бащата също се изкикоти.