Библиотеката на Въглен връх

Изражението на лицето й, когато си свали раницата, беше по-скоро на човек, който нарамва товар, отколкото на такъв, който сваля товара от гърба си. Това възкресение щеше да е си е жива мъка дори и за Дженифър, ала Карълайн смяташе, че все някак ще го докара. Винаги успяваше.

Тя отново въздъхна, седна до трупа и се залови за работа.

Отне й повече време, отколкото си мислеше — по-скоро към три седмици. А може би и повече? Бе загубила представа за времето — напоследък много често й се случваше, но водата беше свършила до капка и амфетамините почти й бяха свършили, преди да получи сърцебиене. След известно количество проби и грешки за около три дни успя да го върне към нормална мозъчна дейност. Не след дълго той захърка.

Гърбът я болеше, колената я боляха, чак и пръстите я боляха. Мина половин дузина рафтове по-назад и надяна една невзрачна на вид, ала дивно смъртоносна ръкавица, извадена от арсенала на Дейвид. Клечеше там с намерението да го държи под око, докато се увери, че всичко между тях е наред. Вместо това почти начаса пропадна в състояние, което според реакциите й на стимули се намираше някъде между дълбокия сън и леката кома. По някое време постепенно до съзнанието й достигна, че някой я дърпа за крака.

— Прждсвай се.

Но вместо да се пръждоса, той задърпа още по-силно. Карълайн си спомни, скочи будна и вдигна ръката с ръкавицата пред себе си като щит.

Той спря да дърпа крака й, отстъпи половин крачка назад и й подаде чаша, от която се вдигаше пара.

— Здравей, Карълайн.

Тя подуши. Кафе? Отново му метна предпазлив поглед, а после спусна ръкавицата.

— Здравей, мой Баща.

II

Иначе тя мразеше кафе, но докато спеше, някой й беше скрил стимулантите. Тя пое чашата и кимна с благодарност.

— Откога си буден?

— Някъде от дванайсет часа. Колко време бях мъртъв?

Тя разтърка очи.

— Не знам точно. Доста дълго. Няколко месеца.

Той кимна.

— Предполагах.

— По какво?

— Вонята не е чак толкова гадна, а и всичко тъне в прахоляк.

— А… — Една мисъл мина през ума й. — Виж, ъъъ, извинявай за… нали се сещаш.

— Задето ме уби ли?

Тя кимна.

— Забрави я тая работа. И двамата сме наясно, че си го просех. Ама хубавичко го изпипа. От много отдавна никой не бе успявал да ме издебне така.

— Сериозно? — Предвид голямото Бащино откровение, от деня на осиновяването й беше минавало през ума, че може и да й се е оставил да го убие.

— О, да! Знам какво си мислиш, обаче не съм ти се оставил. Ако се бях усетил, щях да те очистя. Щеше да си го отнесеш здравата. Не. Съвсем честно си ме ликвидира. А си толкова млада! Не очаквах да предприемеш нещо още поне петдесет години! И един век да минеше, нямаше да се изненадам. — Той нежно я потупа по рамото. — Много се гордея с теб, Карълайн. Дано нямаш възражения да ти го кажа.

— Възражения ли? — Тя се замисли. — Не, нямам възражения.

— Та значи… кой оцеля?

Тя поклати глава.

— Само аз.

— О…

— Изненадан ли си?

— Малко. Не бях сигурен, че ще имаш куража да… Е, за Дейвид и Маргарет е ясно. С тях нямаше да ти е трудно. Но другите? Дженифър? Майкъл?!

Майкъл. Майкъл винаги се бе държал мило с нея — само по себе си рядкост, но имаше и нещо повече. Първия път, когато Дейвид я уби, Майкъл беше в Австралия, но някак си бе разбрал. И се върна заради нея. Точно той намери тялото й. А после, след като доведе Дженифър, отново се шмугна в гората. По залез се върна, този път придружен от глутница вълци и двойка тигри. Всички вкупом нападнаха Дейвид, който се упражняваше на терена отзад. Той трябваше да е наясно, че това е напразно усилие, да е наясно, че Дейвид ще го накаже за това, ала въпреки това го направи.

— Да — каза тя. — Дори и Майкъл. Не можех да оставя нищо неприключено. Разбираш го, нали? Залогът бе твърде висок.

— Това е бил правилният ход. Ако това ще те утеши, аз наредих нещата така, че ти нямаше особен избор. Въз основа на знанията ти от онова време, да оставиш някого жив, би означавало неприемлив риск.

— Разбирам го. Но това не ми помага. Никак.

— Не ти помага, то е ясно. И значи… какво? При Лизел ли отиде?

Тя поклати глава.

— При американците.

— Я! Интересен подход.

— Прилично сработи.

— Ами Стийв? — попита я нежно Бащата.

Тя не отговори с думи, а само с гримаса.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Някакво много драматично самоубийство, предполагам?

Тя примигна.

— Откъде знаеш?

— Той така е устроен. И неговата прапрапра… седемнайсет пъти прабаба беше същата. — Бащата направи трагична физиономия и се престори, че се пробожда в сърцето. „Освободи народа ми, Аблаха!“ — Той залюля глава и езикът му увисна в ъгъла на устата. — Да ти звучи познато?

— Доста прилича.

— Той как го направи?

— С огън. Първия път. Приложи и още някой и друг способ.

Бащата потръпна.

— Съжалявам. Сигурно ти е било тежко.

Тя сви рамене.

— Нагаждаш се някак.

Той кимна.

— Така си е. И все пак съжалявам. — Поумълча се. — Ще понесеш ли един малък бащински съвет?

— Питаш ме?!

— Да, питам те. Сега ти командваш, Карълайн. Ако искаш да не ми знае много устата, само го кажи.