Библиотеката на Въглен връх

По-нататък, където се играеше волейбол, лежаха мъртви и други възрастни — плътта им бе разкъсана от взрива, хромозомите — стрити в прах. Тя разпозна и тях.

„Мъртъвците.“

Бащата направи нещо и алшак престана да действа. Времето отново потече нормално. Децата като че говореха. Гласовете им зазвучаха изведнъж, сякаш някой бе усилил звука на притихнало радио. Но тя чуваше само Стийв.

— Не знам какво си мислеше! — говореше Стийв. — Никога не бива да се предаваш, Карълайн! Не можеш да се предадеш! Никога и за нищо на света!

Тя го погледна с широко разтворени очи.

А после Стийв ритна първото камъче, което щеше да повлече след себе си лавина:

— Трябва да бъдеш силна!

IV

Адам Блек се обърна към децата и ги огледа с очи, спокойни и тъмни.

— Вашите родители са мъртви — каза той. Някои се разплакаха. Други го погледнаха замаяно, без да разбират. — Повечето от вас нямат други роднини. В Америка това означава, че ще ви отведат и ще ви настанят в приют. Вие сте твърде стари и грозни и не можете да си намерите нов дом. Никой няма да ви обикне. Никой няма да ви поиска. — Но тук не е Америка — продължи Адам Блек. — Тук всичко е такова, каквото е било в старата епоха. Ще ви отведа в моя дом. Ще ви отгледам така, както съм отгледан аз. Вие ще станете пелапи.

— Какво ще станем? — спомни си как попита Карълайн.

— Пелапи. Това е древна дума. В английския за това няма една дума. Тя означава „библиотекар“, но значи и „чирак“, или може би „ученик“.

— Пелапи. — Тя изпробва звученето й за първи път. По онова време мислеха, че говори на всички тях. Сега Карълайн разбираше, че е имал предвид само нея. Сама в Библиотеката, от другата страна на живота си, тя отново мълвеше думите. — Какво искаш да изучаваме?

— Ще започнем с езика. Той също се нарича пелапи. Всички вие ще научите първо него.

— Защо?

— Това е езикът, на който са написани уроците ви. Почти всичките. Без него трудно ще минете.

— Що за уроци са това? — попита Карълайн.

— За теб смятам това да са другите езици.

— Например какви? Френски и тем подобни?

— Да, тези, а също и други.

— Колко езика?

— Всичките.

Тя направи крива физиономия.

— Ами ако не искам?

— Не важи. Въпреки това ще те накарам.

Тя не отговори нищо — започваше да осъзнава, че Адам Блек я плаши, ала си спомни как думите му запалиха първата мъничка искрица на бунт дълбоко в нея. Сега, днес, същият този пламък гореше високо в черно над всички земни планини и долини.

— Ами аз? — попита Дейвид.

— Ти ли? Хмм… — Бащата клекна пред Дейвид и опипа китката му. — Изглеждаш ми силен малчуган. Напомняш ми за самия мен на твоите години. Искаш ли да се научиш да се биеш?

Дейвид се ухили.

— Да, ще е много готино!

Бащата отново заговори — много бързо и не на английски. По онова време тя не проумяваше нищо от онова, което казваше, това бе просто ломотене и го забрави бързо. Днес обаче, щом се сети, тя разпозна думите на пелапи. „Ще бъде така, все едно пак си там в плът и кръв и гледаш всичко с нови очи“ — пишеше в указанията за еликсира.

— Ти ще си онова, от което тя се бои повече от всичко друго и ще победи — произнесе Бащата на пелапи и докосна Дейвид нежно, с истинска обич. — Ти ще си много суров, много жесток. Трябва да ти причиня ужасни неща, за да станеш чудовище. Съжалявам, сине мой. Мислех, че ти може да ми станеш наследник, ала не притежаваш силата. На нея се полага.

Сега и днес Карълайн си мислеше:

„Негов син?! Причинил го е на собствения си син?“

А подир това дойде още по-страшна мисъл:

„И то заради мен?!“

— Ами аз? — попита Маргарет.

Бащата се обърна към нея:

— Здравей, Маргарет.

— Откъде знаеш името ми?

— Много неща зная за теб. От много време те наблюдавам. Кажи ми, обичаш ли да изследваш?

Тя сви рамене.

— Май да.

— Добре. Знам едно много специално място. Почти никой друг не знае за него, освен мен. Мога да те пратя там, да се научиш да се ориентираш из него.

— Там весело ли е?

Бащата сви устни.

— По-скоро ще е приключение, да ти кажа. Ще ти се хареса ли? Това ще те направи неповторима. — А после изстреля като картечница към Карълайн на пелапи: — Когато му дойде времето, Маргарет ще ти служи като последно предупреждение.

Карълайн си спомни как Маргарет я нарече „господарке“, спомни си как каза „сега си като мен“ и „ние сме сестри“. Как тези думи бяха минали така лесно покрай ушите й? Сега леденият мраз в тях проникваше до костите й.

Бащата продължи надолу по редицата и казваше по нещо на всяко дете поред, докато най-сетне стигна до Стийв.

— Ами аз?

— Видях те какво направи там — каза Бащата. — Ти си много храбро момче. — Стийв изду гърди от гордост. — Но се боя, че се налага да те отпратя. Няма как да ми влезеш в работа.

— Какво? — възкликнаха едновременно Карълайн и Стийв.

Бащата поклати глава.

— Каталозите са само дванайсет и всеки от тях вече си има чирак. Съжалявам.

Стийв го погледна — не знаеше той сериозно ли говори, или не. Бащата размаха ръце да го отпъди.