Библиотеката на Въглен връх

„Изковах умението алшак шаболет, що бавното забързва“ — помисли си сега Карълайн. На децата им се е сторило, че светът е замръзнал неподвижно. Виждаше как татко й разговаря с господин Джейкъбс, който живееше по-надолу по улицата. Устата на татко бе замръзнала отворена по средата на изречението. Господин Джейкъбс издишваше облаче цигарен дим. То бе увиснало неподвижно във въздуха.

Върхът на въздушната диря бе замръзнал над тях и се рееше неподвижно на стотина стъпки над тях. Е, не съвсем неподвижно. Пред погледа й той слезе около два пръста по-надолу, после още два.

Младите й очи видяха какво бе долетяло. Първоначално го помисли за космическа капсула като онези, които беше виждала по телевизията. Но като го поогледа по-внимателно, осъзна, че това не беше вярно. Първо, бе прекалено малко и не можеше да побере човек. И нямаше прозорци. Но формата му напомняше малко на космическа капсула — обикновен метален конус. Отстрани върху него бе нарисувано американското знаме и имаше някакъв надпис. USAF-11807-А1. А под него беше нарисувано усмихнато личице и пишеше „Здрасти, Адам!“.

Спомни си как си помисли, че пратката е за него. За Адам Блек. Но какво беше това? Сега знаеше. Дейвид й го обясни няколко години по-късно.

— Нарича се ракета „Титан“ — обясни той. — Оръжие е. Съдържа много от едни неща, които се наричат „мегатонове“. Използва се главно за вдигане на градове във въздуха. Американците решили, че ще е достатъчно силна да убие Бащата.

По онова време обаче Карълайн нямаше представа какво вижда — фойерверки може би? Но каквото и да беше това зрелище, то й се стори доста красиво. Спомни си как в нещото, увиснало горе в небето, се появи малка пролука и как то светеше отвътре, все едно беше яйце, от което ей сегичка щеше да се излюпи нещо вълшебно.

Погледна Стийв. Той говореше нещо или поне устните му мърдаха, но тя не чуваше нищо.

„Твърде бързи сме били — осъзна тя сега. — Алшак шаболет ни е ускорил дотолкова, че сме изпреварвали звука.“

Пред очите й пукнатината растеше. Светлината се изсипваше отвътре като зора над планините и разяждаше метала с изписаните върху него букви USAF.

Стийв запуши уши с ръце и погледна нагоре към хълма. Миг по-късно и тя го чу. Гласът на Адам Блек прокънтя вътре в главата й. „Не — помисли си Карълайн. — Той вече не е Адам Блек. Той вече е Бащата.“

— Онези от вас, които оживеят, укрийте се зад мен — произнесе той, но не с мекия глас на развеселен старец, както се преструваше пред татко й, а с истинския си глас, гласа, пропуквал планини и призовавал светлината да изгрее сред мрака. Той кънтеше като гръм в мислите на децата.

Щом той проехтя, Карълайн инстинктивно се метна към Стийв, за да я защити. И точно тогава забеляза, че нещо не е както преди. Когато помръдна, оголените части на кожата й пареха, също като онзи път, когато затисна с ръка дюзата на сешоара и си изгори пръстите.

Сега, в днешно време, тя разбираше какво се е случвало. „Триене — помисли си тя. — Триенето с въздуха.“ Под влиянието на алшак скоростта им е била такава, че дори и въздухът е горял.

По онова време обаче тя знаеше само, че я боли. Двамата със Стийв се гледаха зяпнали, обзети от беззвучен ужас. Петдесет метра над тях малко ярко слънце се разгаряше и оживяваше.

Тя извика татко си и устните й се размърдаха беззвучно. Направи крачка към него и щом помръдна, отново усети онова странно парене по бузите си. Татко й беше неподвижен като статуя, повдигнал към устните си бирата, с която го почерпи Адам Блек.

Намираше се точно под огненото кълбо.

По-късно, когато се научи да прилага алшак шаболет върху себе си, тя разбра защо на нея той бе въздействал, а на него — не. Под въздействието на алшак попадат първо мъртвите, после младите и най-накрая — възрастните. Нищо не можеше да помогне на баща й. Дори и сега не можеше да се сети за нещо, което би могло да му помогне. Самата тя бе само мъничко по-незастрашена, макар и все още да не го осъзнаваше.

Стийв обаче се беше досетил. Той я разтърси за рамото и й посочи огненото кълбо горе, разтворил широко очи. После посочи Адам Блек — Бащата — който ги чакаше на склона на хълма.

Карълайн погледна огнената топка горе в небето. Тя ставаше все по-голяма. Кимна разбиращо и двамата със Стийв поеха към хълма.

Истинският проблем веднага им се изясни. Тръгнаха заедно, подтичвайки. Само след две крачки тя се спря и нададе беззвучен вик.

Стийв стискаше зъби, ала не извика. Погледна нагоре към небето. Тя проследи погледа му. „Ако огънят не продължи да се разраства, може да ни погълне.“

По лицето на Стийв забелязваше, че и той разбира това. То беше силно зачервено, а косата му леко пушеше. Той също я погледна с разширени от страх и болка очи, а после направи половин крачка напред, бавно, като в унес в ожесточилия се въздух.

Тя направи като него. Когато се движеше така, пак пареше, но не чак толкова, както когато тичаше, и несъмнено не толкова, както когато извика.

От билото на хълма Бащата ги наблюдаваше. Не каза нищо.