Библиотеката на Въглен връх

— Виж, татко, ето го Стийв! — Тя махна. — Здравей, Стийв! — Стийв беше малко по-голям от нея. „Той е на десет — помисли си тя. — Или може би на единайсет.“ Играеше на гоненица с цяла тайфа други деца.

Там беше и Дейвид — протягаше ръка за помощ на едно по-малко дете, паднало в тревата.

— Добре ли си, Майк? — попита добродушно Дейвид. Щом го чу, по-малкото момченце, което като че всеки миг щеше да се разплаче, се изправи и се усмихна. Дейвид също му се усмихна, после го тупна и каза:

— Ти гониш!

И двамата хукнаха заедно със смях.

Забеляза и Маргарет да седи там. Тя изглеждаше малко по-голяма от останалите — на девет или на десет, може би? Подскачаше върху „дама“, разчертана с жълт тебешир върху баскетболното игрище, и плитките й се люшкаха, огрени от слънцето. Кожата й сияеше от усилията, розова и жива.

— Здравей, Карълайн! — извика Стийв.

Щом чу гласа му, сърцето й подскочи. По онова време Стийв живееше срещу тях, от другата страна на улицата. „Родителите ни бяха приятели. Понякога всички вечеряхме заедно. Смятах го за сладур.“ Веднъж, спомни си, беше взела един цветен молив и написа неговото и нейното име на едно розово картонче, а после ги очерта със сърце. Никога на никого не го каза.

Баща й погледна надолу към нея, поразвеселен и може би с капчица опасение, после махна на Стийв.

— Здравей!

Стийв му махна в отговор.

— Здравейте, господин Сопаски!

— Татко, може ли да си поиграя със Стийв?

— Миличка, Стайв не иска да…

— Всичко е наред, сър! — намеси се Стийв и осемгодишното сърчице на Карълайн подхвръкна. — Искаш ли да идем на „Крастав плац“ да вкараме по няколко кошчета?

— Много ясно! — отвърна Карълайн.

— Къде да ходите? — попита татко й.

— На баскетболното игрище — обясни тя. — Ние така му викаме.

Двамата със Стийв си имаха измислени имена за цял куп неща в квартала. Баскетболното игрище, застлано със смес от черен асфалт и едър чакъл, беше „Крастав плац“. В стаята й имаше карта, нарисувана на ръка с молив, на която бяха посочени тези и други имена. Гората в края на пътя беше „Песогубницата“. Потокът сред гората бе кръстен „Котешките бани“ след един забавен случай. И тъй нататък.

— А, да — каза татко й. — Е… забавлявайте се.

Тръгнаха заедно към баскетболното игрище и докато вървяха, Стийв тупкаше една топка.

— Как си? — попита тя малко страхливо. Не го беше виждала от месеци. На другия ден, след като училището свърши, таткото на Стийв катастрофира. Господин Ходжсън лежа в болница една седмица и после почина. Стийв и майка му бяха прекарали лятото с баба му и дядо му в Уисконсин.

— Добре съм. Хубаво ми е, че пак съм тук. — Той тупна топката на асфалта. — Добрият стар „Крастав плац“.

Не звучеше като да му е добре и Карълайн не го обвиняваше. Да умре татко й, беше най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Когато се опита да си представи как й се случва нещо подобно, в ума й сякаш зейна бездънна яма.

— Наистина ли?

— Да. Тоест, гадно е. Но се нагаждаш.

Тя го погледна с благоговение. За осемгодишната Карълайн това едно-едничко изречение сякаш побираше в себе си всичко, което някога щеше да се знае за куража.

— Така ли?

Той кимна.

— Как?

— Просто се нагаждаш. Към всичко можеш да се нагодиш, ако не се предадеш. — Той се усмихна тъжно. — Или поне татко така казваше.

— О…

— Ей, нещо против да си говорим за друго?

— Нямам, разбира се. — Тя се опита да измисли какво да каже, но бездънната яма бе погълнала всичко, което можеше да й хрумне. След дълго мълчание промълви:

— Например за какво?

Стийв изхихика.

— Какво четеш?

Стийв беше единственото дете в квартала, също толкова запален читател като нея. Почти не четяха едно и също — той обичаше космически кораби и супергерои, а тя повече си падаше по разкази за животни и по Бевърли Клийри, но и двамата обичаха да си говорят какво са чели и от време на време се случваше и книгите да съвпадат.

— „Гънка във времето“ — каза тя. — Чел ли си я?

— Да! Много беше хубава. Ти знаеш ли, че има и продължение?

— Ама със същите герои ли?

— Горе-долу да. Ще ти я донеса, ако искаш.

— Благодаря!

— Имаш я — каза той и бръкна в джоба си. — Но междувременно ти донесох тази. Мисля, че ще ти хареса.

Тя огледа корицата.

— „Черният красавец“. Тя беше онази за коня, нали?

— Да.

— Тъжна ли е? Маргарет каза, че била тъжна.

— Малко. Има нещо такова. Накрая…

— Не ми разказвай!

— Извинявай. — Стийв вдигна топката, за да стреля към коша, а после застина на място, вирна глава и се ослуша.

— Чуваш ли това?

— Какво да чувам? Не… — И млъкна, защото го чу: свистене в небето, което все повече се усилваше, приближаваше се. Погледна нагоре и видя дълга и тънка въздушна диря, извита в дъга. Когато я видя за пръв път, тя беше много високо в небето, ала пред погледа й се приближаваше все повече и повече.

— Мисля, че идва към нас — каза Стийв.

Тя видя, че е прав, и това, кой знае защо, я уплаши. Посегна да го хване за ръка и…

… всичко…

… спря…