Библиотеката на Въглен връх

При все това си отдъхна, че лицето на жената си оставаше непознато за нея. Не беше сигурна какво ще направи, ако мама се окажеше една от мъртъвците. Радваше се, че не й се налага да го открие. Постара се да запомни лицето й. „Извинявай, мамо. Този път няма да те забравя.“

Върна се отново в 1977, когато малката Карълайн си изяде зърнената закуска, а майка й правеше голяма картофена салата за пикника по-късно — вареше картофите, режеше зеленчуците, смеси ги заедно в една купа. Тъкмо като приключваха, истинският й баща си дойде от железарския магазин. Беше хубав мъж, няколко години по-възрастен от майка й. Косата му бе прошарена на слепоочията. Тя не го нарече „Баща“, а „татко“, което за ухото на порасналата Карълайн прозвуча възхитително непринудено. Малката Карълайн го целуна по бузата и брадата му я одраска по устните. Не се беше изкъпал. Лъхаше на пот и едва забележимо на вчерашен „Олд Спайс“.

Когато картофената салата стана готова, Карълайн покри купата с фолио и я сложи в хладилника. Помогна на майка си да разчисти и се върна в стаята си, за да убие два часа време. Пикникът нямаше да започне по-рано от обяд. Сега, четвърт век по-късно, тя копнееше да остане в кухнята, да бъде с тях отново за последен път, но спомените бяха неизменими. Карълайн четеше много като дете, още преди Бащата да се появи в живота й. Предпочиташе да стои в стаята си и да чете.

Точно преди дванайсет часа тримата се намазаха с лосион за слънце, пресякоха улицата и се упътиха към градината зад къщите. Татко й подаде ръка, тя я хвана и преплете пръстчетата си в големите му пръсти. Дланите му бяха груби, спомни си тя. „Сигурно се е трудил с ръцете си. Но какво е вършил?“ Онзи ден тя не се бе замисляла за това. И сега този спомен бе изчезнал, изчезнал заедно с името му, историите, които разказваше, и всички останали мигове, които може да са прекарали заедно.

Той й се усмихна разсеяно. Щом си спомни това, Карълайн си помисли: „Колко добро лице има!“. И при тази мисъл сълзите й бликнаха волно и потекоха незабелязано по бузите й.

Най-краткият път до парка минаваше през двора на един мъж, когото познаваха като Адам Блек. Той стоеше на задната си веранда по шорти и калпак на готвач. На бетонната плоча в задния му двор стоеше ексцентричният му барбекю грил — грамадна бронзова отливка във формата на бик. Карълайн си спомни как като малка този предмет я очароваше. Един бурен следобед се промъкна в двора на стареца, допря ръчичката си до гладкия крак на бика и видя отражението си върху лъскавия му корем. Сега от ноздрите на бика излизаше дим.

— Здравей, Адам — подвикна татко. — Нещо против да ти минем през двора?

Адам вдигна ръка за поздрав.

— Здравей и ти! — Говореше на английски и прикриваше обичайните следи от пелапи акцент. — Да, минете.

Пътьом спряха да си побъбрят. „По съседски“ — спомни си Карълайн. Преди две десетилетия Бащата изглеждаше точно както и последния път, когато го видя.

— Човече, това ухае страхотно! — каза татко й. — Какво печеш?

— От всичко по малко — в момента главно свинска плешка и агнешко. Някъде след час трябва да станат. Цяла нощ ги опушвах. Когато свинското се опече, сигурно ще метна няколко бургера.

— Някога ще ме научиш ли на рецептата? Да ти кажа, онова барбекю, дето го опече миналата година, от него по-хубаво не съм ял!

— Разбира се, защо не? Напоследък съм в настроение да уча хората. — Той набоде месото с извита дървена вилица. — Тайната е да започнеш със силен огън, колкото по-силен огън разпалиш. Такъв огън изгаря нечистите примеси, разбираш ли. Плюс това той си има и церемониален аспект. Огънят дава на човека нещо, върху което да се съсредоточи. — Той почука по бика с юмрук и се ухили. — Та значи, огънят. Това е първата стъпка.

— Така ли? И това ли е?

— Е, има и някои подправки за месото — стара персийска рецепта. — Този път лек пелапи акцент се промъкна в гласа му: „решептаааа“.

Осемгодишната Карълайн се изкикоти.

— Смешно говориш!

— Карълайн! — сгълча я татко й.

— Не, няма нищо. — Адам Блек приклекна и я погледна в очите. Тя си спомни как кикотът й секна, щом видя очите му.

— Не… — каза тя и залепи лице в крака на татко.

— Не се плаши — каза Адам Блек и посегна да отметне кичур от косата й. — Права си. Понякога наистина говоря смешно, но повечето хора не забелязват. Добър слух имаш.

— Благодаря.

По тона му личеше, че искаше да я успокои, но тя не се успокои. Ни най-малко.

— Как трябва да го произнеса, миличка?

Карълайн отлепи око от крака на татко си и надникна.

— Рецепта.

— Решептааа.

Тя се разкиска пряко волята си.

— Не, рецепта!

Той явно остана доволен от смеха й. Лицето му отново се разтегна в онази кротка усмивка.

— Ей, ще поостанете ли малко да си побъбрим? В парка, мисля, още не са подготвили всичко. Имам бира в хладилника и безалкохолно за дъщеричката ви.

Татко й погледна към парка, където някакви мъже опъваха волейболна мрежа.

— Може ли, татко? — Тя обичаше спрайт, но обикновено не й даваха да го пие.

Татко й се замисли.

— Да, разбира се. Защо не? Вземи и една бира за мен.