Библиотеката на Въглен връх

Карълайн си носеше книжката. Тя седна на един метален градински стол да чете, докато възрастните си говорят.

— Та, може ли да те попитам откъде го имаш този грил? — попита татко. — Никога не съм виждал нищо подобно.

— Знаеш ли, не помня, честно! Някъде от Близкия изток сигурно. Като младо момче се мотаех там.

— Така ли? И с какво се занимаваше?

— Предимно с войниклък. Като че по едно или друго време съм се качвал и слизал кажи-речи на всеки хълм в Азия.

— Сериозно? Охо! Бас държа, че имаш много за разправяне.

— Има какво да се разкаже. — Те поизчакаха, но той нищо не започна да разказва.

— Сега с това ли се занимаваш? Не те виждаме много често тук.

Той се засмя.

— Не, не. Не, вече от години. Това, войниклъкът, си е за младоци. Всъщност се готвя да се пенсионирам — отвърна старецът.

— Сериозно? Млад изглеждаш за това.

— Много мило, че го казваш. Но съм по-стар, отколкото изглеждам.

— А от какво ще се пенсионираш, ако не възразяваш да те попитам?

— Ни най-малко. Шеф съм на една малка компания. Е, малка, но влиятелна. С книги се занимаваме, семеен бизнес, един вид.

— Готино! И как ти се харесва?

— Работата е интересна. Но понякога направо те убива. Конкуренцията е страшна. Наследникът ми сигурно зор ще види, поне в първите няколко години.

— О, вече си си избрал и някое момче?

— Да. Момиче е всъщност. Много време ми отне да намеря точния човек. Сега въпросът е само да я подготвя. — Карълайн не помнеше да го е забелязала по онова време, нищо от това не помнеше, но докато казваше това, Адам Блек гледаше право в нея. Нещо в погледа му събуди майчинския инстинкт у мама и тя обгърна с ръка раменете на Карълайн. Това бе последният допир помежду им.

Сега, днес, Карълайн седеше сама в центъра на Библиотеката с увиснала челюст. „Наследница? Избрал я е? Несъмнено той не иска да каже, че…“

— И коя е щастливката? — попита майката на Карълайн и сръчка мъжа си в ребрата. Феминистките теми бяха източник на леки търкания в семейството.

— Карълайн се казва. Тя е моя племенница… е, пада ми се нещо като племенница. Доста далечни роднини сме всъщност. Но аз забелязвам в нея много от себе си.

— Така ли? — попита баща й. — Странно съвпадение. И нашата дъщеря се казва така.

— Не думай! — Адам Блек заобръща ребърцата върху грила с една лопатка. Баща й удари глътка бира.

— А какво точно включва процесът на обучение?

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да не навлизам в подробности. Тайните на занаята и всичко останало.

— Така ли? Е, да. Не, няма проблеми, разбирам. — Очевидно не разбираше.

— Но мога да кажа, че най-трудното ще е тя да се справи с всичко и сърцето й да остане непокътнато. — Забеляза погледа на мама и додаде: — Образно казано, тоест.

— Работата е тежка?

— О, да. Някои от конкурентите са истински чудовища.

Татко й се намеси:

— Сериозно? А какви точно са…

Бащата пусна това покрай ушите си, но в гласа му се промъкнаха железни нотки:

— Обаче за това не се тревожа. Тя е същата като мен. Ще направи всичко необходимо — след като привлека вниманието й. — Адам Блек се усмихна и обърна един бургер. Очите му пламтяха.

Мама се усмихна нервно. Татко, без нищо да забелязва, си пиеше бирата.

— Сложното ще дойде после, след като тя надделее. Като бях млад, за мен войната беше всичко. — Погледът на Бащата я изгаряше. — И служейки на своята воля, сам се опустоших. Много, много по-нататък разбрах какво съм загубил, а тогава то вече си бе отишло безвъзвратно. — Той сви рамене. — Може би тя ще прояви по-голяма мъдрост. — В древните прашни кътчета на паметта й Адам Блек й намигна. В съвременността, на Карълайн й се стори, че ще припадне.

Мамините очи се присвиха. Не бе забелязала намигането, но последните реплики бяха улучили някое майчинско болно място.

— Е — рече тя. — Ние май по-добре да тръгваме.

— Ама аз… — възрази татко.

— Няма нужда да отнемаме много време на господин Блек, скъпи. — От тона й съвсем явно лъхаше хлад.

— О… Мда. — Той се усмихна на Адам Блек. — Е, благодаря за бирата. Ти после ще слезеш ли долу при нас? Да поиграем малко волейбол?

Адам Блек се усмихна.

— Идвам само след малко. Първо искам така да препека това свинско, че да хване коричка от въглен!

Родителите на Карълайн се спогледаха.

— Добре — каза татко й. — До скоро. — Той хвана Карълайн за ръка и те заслизаха надолу по хълма.

III

По онова време Гарисън Оукс си имаше парк, в който се събираха всички — там, където сега е езерото. Къщите на квартала го обкръжаваха и това създаваше у всички илюзията за заден двор, ширещ се на цели три акра. В парка беше пълно с хора — възрастни седяха по пейките за пикник и пиеха кока-кола или спрайт от зелени стъклени бутилки или пушеха цигари „Тарейтън“. Децата се купчеха край люлките и дървените катерушки. Къщата на Адам Блек се издигаше на най-високия хълм в квартала и оттам Карълайн, хванала татко за ръка, трябваше да се спусне по умерено стръмния склон, за да стигне до парка. Баща й я държеше нежно, ала и здраво. Най-малкото веднъж я удържа да не падне. Щом стигнаха подножието на хълма, тя пусна ръката му за последен път.