Библиотеката на Въглен връх

Заедно, крачка по крачка, те вървяха към хълма. И другите деца бяха засегнати по същия начин от въздействието на алшак и се справяха със същите затруднения. Някои се бяха вцепенили от ужас или ревяха, паднали на колене. Едно кльощаво момченце, около осемгодишно, изпадна в паника. „Казва се Джими — спомни си тя. — Не е от най-умните.“ Джими се втурна да бяга към майка си — истински бяг, а не бавното подтичване, което опита тя. След няколко крачки кожата му се покри с мехури. Той изпищя, ала очевидно не му хрумна да спре. След още три крачки ризата му пламна. Тогава тя извърна очи.

Двамата със Стийв се движеха с най-скоростното темпо, което не им причиняваше болка, но то никак не беше бързо. Имаха преднина пред разширяващото се кълбо от свръхнагрята плазма, но тя бе много малка.

Други извадиха по-голям късмет. Импровизираната гоненица на Дейвид и Майкъл ги бе отвела в подножието на хълма. Помисли си, че те ще са стигнали на безопасно място доста преди огненото кълбо да ги настигне. От друга страна, двамата със Стийв бяха точно под ракетата, когато тръгнаха. Можеха да стигнат достатъчно бързо, че да се възползват от обещанието на Адам Блек да им осигури безопасност, но нямаше гаранция.

Огненото кълбо нарастваше бързо и ги настигаше. Когато стигнаха в подножието на хълма, то вече бе докоснало земята. Там порази още една жертва — шестнайсетгодишно момиче, тръгнало от относително добра позиция, но заради възрастта си тя беше чула малко късно призива на алшак и сега щеше да стане първият човек, умрял пред очите на Карълайн. Докато сиянието се приближаваше, кожата й се свари и се обели. Очите й се отвориха широко в агония, устата й нададе безмълвен вик.

Точно този миг щеше да преследва Карълайн в кошмарите й години наред. Тя ускори мъничко ход, после още мъничко — ужасът надделяваше над болката.

Сега почти подтичваше и нехаеше за мъчителното парене. Блузата й пушеше. Усещаше мириса на изгоряла коса, но не бе сигурна дали е нейната или на Стийв. Ала върхът на хълма бе близо. „Ще успея!“

И тогава се спъна.

Хлабав камък се търкулна под крака й. Тя залитна и протегна ръце, и камъкът разрани дланта й. Още по-лошо — загуби почва под краката си и се приплъзна една безценна педя надолу по хълма.

Стийв бе стигнал до върха. Беше спасен. Той се обърна усмихнато, ала щом я видя, усмивката му угасна. Устните му се размърдаха, ала тя не можеше да различи думите. Той й замаха настоятелно. Тя прочете по устните му, че й казва да стане.

Но не можеше да стане. Ръцете и коленете й бяха изподрани. Искаше при мама. Беше я страх. Брадичката й трепереше. Спомни си как си помисли „Много е трудно!“ и „Предавам се!“.

Щом видя това, Стийв се втурна обратно надолу по хълма. Лицето му грееше невъзможно ярко, осветено от приближаващото се огнено кълбо, сега само на има-няма пет метра от нея. С два великански отскока той стигна до мястото, където беше паднала, сграбчи я за китката и я вдигна на крака. Щом се изправи, тя видя, че и косата, и ризата му са пламнали и малките огнени езичета започваха да растат.

Пламнал, той я прихвана през кръста и я повдигна. Огненото кълбо вече беше на някакви си стъпки зад тях. Раменната й става я болеше от дърпането, но огнения полъх не усещаше — Стийв цепеше въздуха пред нея и поемаше цялото парене. Лявата страна на ризата му избухна в пламъци и изгори кожата му… ала вече бяха стигнали върха.

Втурнаха се сред групата деца, изпреварили с няколко безценни педи огненото кълбо. Те бяха лицата на нейното бъдеще — Дейвид и Маргарет, Майкъл, Лиса, Питър, Ричард и други, които тогава не познаваше. Те се суетяха зад Бащата, разтворили широко уста — кръгове от ужас, от които не излизаше ни звук, защото той не можеше да догони писъците им.

Когато кълбото от енергия стигна билото на хълма, Бащата протегна ръка. Щом светлината го докосна, той потръпна… ала не пламна. По-късно Дейвид й каза, че този взрив бил от трийсет мегатона, и явно смяташе цифрата за впечатляваща. И тя сигурно беше. Но когато трийсетмегатонният взрив докосна пръста на Адам Блек, той се спря… потрепери… и започна да се свива.

Смаляващото се огнено кълбо остави идеално кръгъл кратер там, където преди беше паркът. Краищата на кратера сияеха в червено. Тя проследи дъгата с поглед и те най-сетне се спряха върху нещо познато: пощенска кутия с отпечатан върху нея със златни букви надпис: 305 Лафайет. Семейство Лафайет живееха в съседната къща до тях. Половината от нея все още стоеше, прерязана акуратно от експлозията. Виждаше стаята на Даян Лафайет, която имаше къщичка на Барби — предмет на мечтите на Карълайн. Собствената й къща, където двете с майка й приготвяха картофена салата, се намираше на няколко метра навътре в кратера.

Едва тогава се сети да се огледа нататък, където бяха родителите й.

Когато ги видя за последно, те стояха в парка. Сега там зееше дълбока стотина стъпки яма. В дълбините й стопеният пясък блестеше като лава. Мама и татко вероятно бяха сред първите, погълнати от огненото кълбо. Карълайн разбра, че вече е сираче.