Библиотеката на Въглен връх

Това бе каталожно означение — етаж Оникс, лъч седми, клон пети, шкаф 12, рафт 3, третата книга от ляво надясно. Глава седма. Кръвта забуча в ушите й. Много тихо, тя прошепна:

— Баща?

Отговор нямаше.

И тогава Карълайн с рев запокити кафявия фолиант надолу между рафтовете. Мъртвец с четка от пера за обиране на паяжини в ръка се дръпна в унес, ужасен.

Денят на осиновяването. Така го наричаха — денят, в който родителите им умряха, денят, в който те спряха да бъдат американци и станаха Библиотекари, част от света на Бащата. Преди това Гарисън Оукс беше просто най-обикновен квартал. Преди това, доколкото всички знаеха, Бащата е бил само Адам Блек, някакъв си старец, живеещ по-надолу по улицата.

Имаше нападение. Не особено умно нападение, но много силно и извършено бързо. Излови го неподготвен или поне той го изкара да изглежда така. Тя си мислеше, че може дори да е имало шанс да го убият. Не особено голям може би, но все пак шанс. Точно това подозрение и онова, за което то загатваше, в крайна сметка, й вдъхнаха куража да действа. Бащата не бе точно всезнаещ. Понякога можеше да бъде изненадан. Щом можеше да бъде изненадан, възможно бе и да е уязвим.

Всичко, което последва, произтече от това.

Изтръпнала и с чувството, че не е с всичкия си, Карълайн се упъти надолу по главния коридор на нефритения етаж към ониксовата страна на пирамидата. Там, самотно движеща се сред обширните празни пространства, тя отиде при посочената от него книга. Намираше се в аптекарския отдел и влизаше в каталога на Дженифър. Томът бе озаглавен „Набор от полезни еликсири“. Седма глава бе „Изворът на съвършената памет“.

#Указания

След като приготвиш течността, както е обяснено, оттегли се някъде в самота. Там започни размишленията си. Ще откриеш, че формулата освобождава у теб и най-древния спомен, ще е все едно ти пак си там в плът и кръв и изживяваш всичко с нови очи.

Взе книгата. После, докато разглеждаше съседните рафтове, добави и още няколко — една по химия, друга по лабораторна техника. Слезе по стълбата в аптеката долу и се зае да съчетава съставките.

II

Карълайн не я биваше много по химията. Цели три дни тя се разочарова, преди да изучи достатъчно основата, та да може поне да разбере какво й нарежда да прави формулата. Измина още една седмица, проточила се и почти безсънна, преди да изготви доза, която отговаряше на изискваната от нея чистота и не убиваше мишките.

Когато доби относителна увереност, че й се е получило, тя се върна в стаята си, натъпка се на вечеря и спа непробудно дванайсет часа. На другата сутрин — а може да е било и вечер, невъзможно беше да се каже, пък и в крайна сметка, кого ли го бе грижа? — тя се върна на бюрото си в голямата зала, седна там и се взря в стъкленичката, съдържаща плода на нейните усилия. Полека, като внимаваше да не разлее нищо, извади тапата и я остави на попивателната върху бюрото. Разряза един лимон на четвъртинки и ги постави до тапата.

Стъкленицата съдържаше около две лъжички кафява горчива течност с мирис на сълзи. С гримаса тя я изгълта на един дъх като шотче, а после захапа парче лимон, за да си оправи вкуса.

„Там започни размишленията си.“

— Е, добре — каза тя.

Денят на осиновяването, спомни си тя, беше някакъв празник. Това бе една от повратните точки в живота й, може би най-важната повратна точка, но тя не се бе замисляла много за него от години. Беше краят на лятото, през деня навън все още беше горещо, но нощем на открито понякога се усещаше първият полъх на зимата, идващ от север. Училището тъкмо бе започнало седмица по-рано и тя си спомни как това й се струваше глупаво. Защо да започват училище и само седмица по-късно да ти дават ваканция? Глупаво прекарано време.

— Денят на труда — каза тя на глас. „Съвършена памет, наистина.“ Само преди час тя не би могла да се сети за името на празника, та ако ще животът й да зависеше от това.

Денят на труда, хиляда деветстотин седемдесет и седма. Тя трябва да е била някъде към осемгодишна. Събуди се в спалнята в къщата на родителите си. В леглото до нея имаше плюшена играчка, зелена кукла с формата на жаба. „Кърмит — помисли си тя. — Казва се Жабока Кърмит.“ До Кърмит седеше Мис Пиги. Беше се успала, защото снощи бе стояла до късно да гледа „Семейство Уолтън“ по телевизията.

В спомена Карълайн слезе на долния етаж. Майка й, хубава руса жена горе-долу на сегашната възраст на Карълайн, бъркаше нещо в кухнята. Мама отиде до рафта и взе кутия „Снежинки“ — Карълайн не достигаше до нея сама — и продължи да готви.

Карълайн вече не си спомняше ясно лицето на майка си. Помнеше я само като поредица от впечатления — смях, кашмир, лак за коса.

Досега.

„Здравей, мамо — помисли си тя. — Приятно ми е да се запознаем.“

И се усмихна лекичко, сама в Библиотеката.