Библиотеката на Въглен връх

— Тогава как?

— Тази вселена е различна, помниш ли? Преди телефонът ти да проработи, трябваше да наглася едно реле. Помниш ли как първите два-три пъти, когато се опита да се обадиш, нищо не се получи?

— А… — Той замълча. — Не се ли сърдиш?

— Няма за какво да се сърдя.

— Аз, един вид, заговорничих за убийството ти. Това нищо ли не е?

Тя поклати глава.

— Нищо. Подсъзнателно ти си знаеше, че няма да се получи.

— Как така?

Тя се потупа по тила.

— Няма сърбеж.

— А… — Стийв се умисли. Двамата с Нага се спогледаха. Най-сетне той кимна.

— Да… — каза кротко той. — Добре…

А после се обърна към нея:

— Да ти сипя ли едно питие? Има нещо, за което искам да поговорим.

— Разбира се. — „Едно питие? Това наистина звучи добре.“ — Какво те занимава?

— Първото нещо е, че искам да говоря с теб за онова желание.

— Наясно си какво искаш? — Тя се опита да потисне нетърпението в гласа си. „Може би най-сетне започва да му идва умът в главата!“

— Да, сетих се за нещо. Помниш ли, че ти говорех за кучето си? За кокер шпаньола?

— Ъъъ…

— Първата вечер в бара.

— А, разбира се — излъга тя.

— Можеш ли да го намериш? Да се погрижиш той да е добре? Пийти се казва.

— Да, разбира се. Мога да го уредя. Но това е нищо работа, Стийв! Ако имаш…

Той я изгледа много сериозно.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, разбира се. Аз с кучета не се оправям особено добре, но ще измисля нещо.

Стийв седна пак и кимна.

— Благодаря ти, Карълайн. Много съм ти признателен.

Той се умълча. След дълга пауза тя го прикани с жест да продължи.

— Стийв?

— Ммм. Извинявай. Как да го кажа? — Той стисна устни. — Виж, първо искам да ти кажа, че много мислих за онова, което ти ми разказа онази нощ. Какво се е случвало с теб. Как си станала… такава, каквато си.

— Казах ти, аз съм само една библи…

Той вдигна ръка.

— Както и да е. Само знай, че наистина се старая да се поставя на твое място. Да разбера защо вършиш всичко онова, което вършиш. Оттогава аз само с това се занимавам.

В тона му имаше нещо, което не й се нравеше.

— Нима? И сега си си изградил… някои мнения?

Той приглади косата си с пръсти.

— За онова, което стори ли? На Дейвид и Маргарет? Не. Лично аз гледам да се държа настрана от такива неща, от наритване на задници и тъй нататък. От друга страна, мен никой никога не ме е приковавал за писалище. Тъй че кой съм аз, че да съдя?

Бучки лед прозвъннаха в чаша. Свитото й сърце изведнъж се отпусна.

— Благодаря.

— Но имам мнение за нещо друго.

— И какво е то?

— За онова, което ти сторих аз.

— За какво говориш?

— Ами… например повечето хора, които познавам, нямаше да се отегчат и изключат от разговор, в който някой решава дали да им пусне атомна бомба, или не. Дори и ако са почти сигурни, че ще оцелеят, ще им е любопитно да чуят как се е развил разговорът. — Поклати глава. — Не и ти обаче. Това просто не можа да достигне прага на интереса ти.

— Не съм много сигурна накъде клониш.

— Отначало те помислих за пълна откачалка. Ти може и да си според докторските критерии, ала сега не мисля, че „откачалка“ е точната дума.

— А коя е тогава? — Чувстваше устните си изтръпнали, все едно са й дали някакъв токсин.

— Не мога да измисля дума за това. Ти все едно живееш според различен мащаб от нас, останалите. Нормалните неща — страх, надежда, състрадание — на теб просто не ти правят впечатление.

— Това е… Добре. Може би. Може пък да има нещо такова. — Тонът й бе предпазлив. Той не искаше да й стори зло — тя щеше да разбере, ако бе така, но имаше нещо в това, нещо…

— И така и трябва — рече той. — Да, наистина. Как иначе би могла да оцелееш? Работата е там обаче, че това си има две страни.

— Стийв, това ще трябва да ми го обясниш на пръсти.

— Да, добре. Опитвам се. — Той сипа един пръст „Евърклиър“ в чашата й и я допълни с портокалов сок. Останалото от бутилката изсипа в стоманена тенджера. — Да подиша — поясни и й подаде чашата.

Тя отпи и направи физиономия.

— Не ти ли харесва?

— Доста е силно. — Но въпреки това го изпи.

— Да. — Той вдигна чаша към устните си, после я остави. — Както казах, напоследък много гледам новините. Ти наясно ли си, че земеделието среща затруднения? Заради това ново слънце, което ти сложи на небето?

— Какви затруднения?

— Ами… повечето растения умират. Всъщност почти всичките. Дървета, трева, жито, ориз, басейнът на Амазонка… Кажи-речи всичко. И това предизвиква у някои хора леко безпокойство.

— За растенията ли? — Тя откровено се чувстваше объркана. Американците постоянно се избиваха помежду си. Колчем се обърнеш, и избухваше някоя нова война. — Какво пък са се загрижили за растенията?

— Работата е там, че скоро няма да остане нищичко за ядене.

— А, да! Лесна работа. Има много плесени, гъбички и какво ли не, които ще растат под черното слънце. Имам книги. Като стигна и до това, ще го преведа и…

— Много мило, и знам, че хората ще го оценят. Но проблемът започва да придобива спешност, един вид.

Тя се размърда неловко.

— Ще видя дали ще мога да откопча някакво време идната седмица.