Библиотеката на Въглен връх

— Си Ен Ен излъчва поредица от специални репортажи как да извличаш хранителни вещества от неща, които през ума не би ти минало да ги ядеш — каза Стийв. — Как се вари яхния от кожа от обувки. Рецепти как да сготвите домашните си любимци. Ей такива работи.

— Хмм… Като се замисля, в магазина гуакамолето беше свършило.

— Ти забеляза ли колко струва „Евърклиър“?

— Не съм.

— Седем хиляди долара бутилката е малко по-височка цена от обичайната — каза той. — Сигурно се намира единствено защото е колкото хранителен продукт, толкова и индустриален химикал. Не мисля, че това нещо някой го пие, освен гимназистчетата. А те го пият само защото нищо по-добро не познават.

— Сега като ми го казваш, рафтовете наистина изглеждаха доста опоскани.

— Бас държа. — По изражението му си пролича, че се съсредоточава. — Онзи ден видях нещо по телевизията, което ми напомни за твоите кошути. Иша и…

— Аша.

— Да. По-предната седмица едно хлапе, шестнайсетинагодишно, го хванали да бракониерства елени в имението на един богаташ. Това сега е углавно престъпление. Изловили го с кръв по ръцете. Буквално. Изсмуквал костния мозък от бедрената кост на кошута. Защитил се с твърдението, че кошутите и без това щели да умрат от глад, защо тогава някой да не се нахрани с тях? И аз някак си го разбрах.

Карълайн си припомни внезапно как една сутрин двете с Аша пасяха росна детелина и гледаха пролетната зора. Това предизвика у нея тръпка на… някакво чувство… ала тя я потисна.

Стийв я гледаше съсредоточено.

— И какво станало? — попита тя със съвсем нормален глас.

Стийв дълго мълча, преди да отговори тихо:

— Все пак обесили хлапето. След това имало още бунтове. Както казах, в момента те са ежедневие.

— О… — Тя пресуши чашата си.

— Още едно питие? — попита той с укрепнал глас.

— Разбира се.

Той се върна в кухнята и отвори втората бутилка. Приготви й питието — този път сипа два пръста алкохол, а останалия изля при другия в стоманената тенджера.

— Та, както и да е, освен глада има и други проблеми. И най-тежкият са земетресенията. Почти всеки ден става ново земетресение. От Сан Франциско кажи-речи нищо не остана. Токио го няма. И Мексико Сити не е по-назад. А под Йелоустоун очевидно има вулкан и той бучи. Още нищо не е станало там, ала геолозите, изглежда, се тревожат. — Той я погледна в очите. — Казват, че има нещо общо с това място.

— С Библиотеката?

— Да. Очевидно оная пирамидка над Гарисън Оукс е тежичка. Казват, че масата й комай била равна на Луната? И че размествала тектоничните плочи наоколо? — Той си пийна от питието й и тогава й го подаде. — Нищо от това ли не си чула?

Тя поклати глава.

— Да, бях се досетил — рече той. — Държиш под око враговете на твоя Баща, нали? И наваксваш с всичките останали… как ги нарече?

— Каталози — отвърна тя. — Обединявах каталозите. Обмислях стратегии. И подготвях основата за непредвиден развой на събитията. За всеки случай.

— Разбира се — рече Стийв. — Разбира се. Ти действаш внимателно. Много грижи си имаш на главата. Това е светът, в който живееш и който познаваш.

— Да. — Тя напрегнато прокара пръсти през косата си. — Виж, Стийв, по повод земетресенията, глада и тъй нататък… Ще измисля нещо. Обаче се случва много повече, отколкото знаеш. Кю-33 Север се е раздвижил и не мога да го намеря. Ако Лизел или може би Бари О’Ший решат сега да действат срещу мен, това ще е лошо за…

— Лошо за всички. За всички нас. Обикновените хора. И това го разбирам. И това безспорно са сериозни проблеми. Не се съмнявам в думите ти и за миг дори. — Той забарабани с пръсти по мраморния плот на масата. — Но заради това аз си имам проблем.

— И какъв е той?

— Обсъдих го с Ъруин. А също и с останалите — с президента и с военните, но Ъруин единствен май го схвана.

— Какво да е схванал?

— Как не мога да достигна до теб. — Той протегна нежно ръце към нея с разперени длани. — Казах ти го по всеки известен ми начин, а ти сякаш дори не ме чуваш. Говорих на Ъруин за това и той каза, че това е защото нямаме общ език.

Карълайн присви очи.

— Моят английски е съвсем приличен.

— И аз това му казах, обаче той говореше за друго. Разказа ми как, като се върнал от войната, всеки му разправял да зареже всичко, да намери нещо, което да го радва, и тъй нататък. Каза как чувал думите, каза и че дори те звучали смислено, обаче той просто не можел да им откликне. А после каза и че имало някакво хлапе, и на това хлапе той успял някак да му помогне. И точно това го накарало да разбере, че е възможно да продължи нататък. И след това онези думи добили смисъл.

— Дашаен — каза тя. — Помня го.

— И тогава започнах да се замислям как сигурно ти се е налагало да се затваряш вътрешно. Трябвало е да си студена, нали? За да можеш да преодолееш неща като детенце, на което му разцепват главата с брадва и хора, живи опечени.

Карълайн не отговори.

— Студена, да. — Стийв отново се взираше в нея. — Ала ти не си замръзнала. Не съвсем. Останало е нещичко, нали? Главнята на сърцето. Това е, нали? Най-последното.

След продължително време тя се предаде и кимна съвсем незабележимо.