Библиотеката на Въглен връх

— Обстоятелствата бяха други, Стийв. Духът на Дейвид е сломен и половината му глава я няма. Изковаването на връзка с която и да било равнина, освен тази на страданието, ще е проблематично.

— Ами, ако ти…

— Стига, Стийв! — прекъсна го сприхаво тя и по-спокойно додаде: — Няма да стане.

Поседяха мълчаливо, хрупаха пуканки и не се поглеждаха.

Нага беше тази, която наруши мълчанието.

— Господарю ловец? Ти предаде ли моя въпрос на мрачната?

— Още не, сладурче. На път съм. Дай ми само една минутка, става ли? Спомни си какво си казахме.

Нага се озъби.

— Много добре.

Карълайн ги гледаше, зяпнала от почуда.

— Какво?

— Ти чу ли как те нарече тя?

Стийв поклати глава.

— Ъъъ… не? Тоест чух го, обаче все още имам много пропуски в…

— Тя те нарече „Господарю ловец“.

— Ауууу! — Стийв почеса Нага по ушите. — Благодаря ти, сладурче, много си мила. — После забеляза погледа на Карълайн. — Какво?

— Ти наистина не разбираш.

Той сви рамене.

— И какво изненадващо има в това?

— „Господарю ловец“ е… нещо като почтително обръщение. Нещо повече от почтително обръщение. Изразява крайно уважение. Лъвовете го изтупват от праха само по специални случаи.

— О… — Той се намръщи. — Значи е голяма работа?

— Да, Стийв, голяма работа е. Това е лъвският еквивалент на извайването на лицето ти в скалите на планината Ръшмор. И да нарекат човек така… Смайващо! За такова нещо не съм чувала! Никога! Какво си направил?

Стийв се размърда на мястото си.

— Ъъъ… Нищо. Съвсем нищо. — После додаде с изтънял глас: — Само си поговорихме.

— За какво?

— За разни работи.

— Нага, какво направи той? Лъвицата я погледна.

— Господарят ловец ще е този, който ще спаси всички ни. Предречено е. Той ще…

— Нага! — рязко я прекъсна Стийв. — Казахме, че с тази работа ще се оправям аз, помниш ли?

Нага замахна с опашка и отново се разтвори в мрака.

— С какво точно ще се оправяш? — попита Карълайн с престорена ведрост.

Стийв остави купата с пуканки.

— Ти гледаш ли новините?

Тя изстена вътрешно. При последния им разговор тя беше обещала да ги гледа и действително имаше такова намерение. Но после се отвлече да разнищва един слух за Херцога и…

— Извинявай, явно ми е изскочило от ума. Челюстните мускули на Стийв изведнъж се разиграха. Но той каза само:

— Няма нищо. Знам, че си заета. Нещо против да погледаме сега? Искам да ти покажа нещо.

Тя се поусмихна насилено.

— Добре.

Той натисна едно копче и екранът светна.

— Телевизорът харесва ли ти? Голям е! — Грамаден беше всъщност. Тя се надяваше с това да му угоди — американците си падат по крещящите неща, нали така? Обаче на него явно не му пукаше.

— Да, супер е. — Той запрехвърля каналите. — Ето това го бива. Гледай.

Надписът в долната част на екрана съобщаваше: „Гладни бунтове в Орегон“. Запис от ръчна камера показваше отвътре един супермаркет. Рафтовете бяха голи, а по пода имаше кръв. Навън на паркинга мигаха сини светлини.

— За това беше ли чувала?

— Не.

— От Канзас трябвало да пристигне влак със зърно, обаче той така и не дошъл. Може би е бил ограбен? Никой явно не знае как може да се загуби цял влак.

— Мога да отида да го потърся, ако…

— Много мило от твоя страна, но аз исках да кажа друго.

Карълайн усети как погледът на Нага се впива в нея от тъмното.

— Така ли? А какво?

— По-скоро исках да говорим за бунта. Такива бунтове се случваха доста рядко, веднъж на десетина години. Сега избухват поне по два всеки ден. И става все по-зле.

— Нима? Интересно. — Дълго мълчание. Той я гледаше с очакване. — Ъм, на какво се дължи според теб?

— Не е останала много храна. Отчасти е заради това.

Не спомена Дейвид, но тя се сещаше накъде бие. Още повече се напрегна.

— Хората се плашат — рече Стийв. — Долу в Южна Каролина има един проповедник, който постоянно разправя как краят е дошъл. Наричат го брат Елджин. На мен ми напомня на бесен опосум, обаче много хора го вземат на сериозно. Сега се е самообявил за губернатор. Предполага се, че се е отцепил от съюза.

— Това много ли е важно?

— Важничко си е, да. Онзи ден е имало престрелка между него и армията. Танкове са обстрелвали губернаторството. Брат Елджин изкарал жива верига от колежанчета отпред като човешки щит. Загинали няколкостотин души. Сигурно най-накрая ще се оправят с това. Но само преди няколко седмици всичко си беше… нали се сещаш. Спокойно. Нормално.

„Преди няколко седмици?“

— Охо! Значи обвиняваш за това мен?!

— Редно ли е?

— Не, разбира се! Хората просто твърде буйно реагират.

— Твърде буйно?! — Стийв млъкна и забарабани с пръсти по края на масата. — Добре. Може би е вярно от твоя гледна точка. Знам, че ти не си възнамерявала всичко това да се случи. Предполагам, че дори не си го забелязала. Прав ли съм?

Карълайн усети тръпка на раздразнение и я потисна. „Той поне се старае да се държи учтиво.“ Тя въздъхна. „А и не е като да не е прав.“

— Е, да, тази информация е частично нова за мен. Но бях много заета!

— Да, знам. Разбирам го, наистина. Смъртта на твоя Баща наистина предизвика сътресения. Всичките му стари врагове са извадили нож на новачето, нали?

— Точно така. Но аз имам предимство пред тях.

— Как така?