Библиотеката на Въглен връх

Като я видя в бара онази първа вечер, той съвсем естествено си бе помислил, че тя е като него. Сега разбра, че това не е вярно.

Върна се във всекидневната. Нага го чакаше напълно будна, с много загрижен поглед. Стийв отвори бутилка вода и я потупа по задницата.

— Няма нищо. Добре съм.

Но не беше добре. Започваше да осъзнава, че не е добре. „Ние сме единствените тук — помисли си. — Помощ няма. Никой няма да дойде.“

— Какво ще правим, а? Какво ще правим?

Нага не отговори.

По Си Ен Ен Андерсън Купър беше стигнал до една възрастна жена с яркосини очи. Под главата й беше изписано „Гретъл Абендрот“ и „Лукасов професор“3 Тя отговаряше на въпроса на Андерсън или поне се опитваше. Като се задавяше от смях и със сълзи на очи тя заяви, че другите професори са глупаци и че теорията в момента в никакъв случай не би могла да се разтегли толкова, че да обеме и черното слънце. Тя кудкудякаше насреща им и настояваше да си признаят, настояваше: „Вие не знаете повече от мен! Нашето разбиране е една нелепа шега и винаги е било!“.

Някои участници се обидиха. Единият й заяви, че говорела като суеверна селянка. Друг се изказа в дух „Добре де, може и да не е тъмна материя — що не вземе да обясни, като е толкова умна?“. Андерсън Купър кимна загрижено. Абендрот млъкна. На Стийв, отдавнашен зрител на токшоута, му се струваше, че тя аха-аха ще се разплаче. Но когато заговори, гласът й звучеше достатъчно спокойно:

— Мисля, че може би Бог е сърдит.

На Стийв изведнъж страшно му се прииска да черпи доктор Абендрот едно. В целия свят тя беше единственият друг човек, освен него, който наистина бе проумял какво става.

— Е, не сте сбъркали — каза той. — Обаче мисля, че е много по-тежко. — Хвърли параноичен поглед към тъмното. — Струва ми се, че тя може и да е откачила.

Щом се чу да го казва, в ума му, сякаш от нищото, изникна една напълно оформена мисъл: „Речникът на едно подобно съзнание би бил различен от онзи, с който съм свикнал, различен от онова, което знам“.

Точно в този миг той започна да осъзнава какво трябва да направи.

Глава 13 Пей, пей, пей

I

След малко повече от месец Карълайн слезе по стълбите от самата Библиотека към спалните помещения, помъкнала обемен кашон — толкова голям, че не виждаше нищо и проверяваше за всяко стъпало с крак.

В кашона имаше купа пуканки, две бутилки „Евърклиър4“ и половин картон „Марлборо“. За пиенето и цигарите я помоли Стийв, но пуканките си бяха нейно хрумване. Не хранеше особени надежди той да й е благодарен, но реши, че има приличен шанс поне да се държи учтиво.

Помисли си дали да не го извика да й помогне, но се отказа. Стийв не обичаше стълбите. Дразнеше го, че висят във въздуха без опора. Казваше, че го шашкало.

Не беше изненадващо. Списъкът на нещата, срещу които Стийв имаше възражения, беше дълъг и не спираше да се удължава. Той включваше самата Библиотека („Как така мебелите висят на тавана? Зловещо е.“), нефритения под („Нефритът не свети!“), аптеката („Това чудо пък какво е? Махам се оттук!“), арсеналът (От трофеите на Дейвид му се повръщаше), пелапи („Звучи като бой на котараци.“), халатите й („От Смърт ли си ги взела назаем?“. Не, не беше.) и, то е ясно, самата Карълайн.

Само го попитайте. Всииииииичко ще си каже.

— Халатите ми? — измърмори тя над кашона, докато опипваше с крак къде да стъпи. — Какво им има на халатите ми? Халати като халати, да му се не види!

Смътно си спомняше какво й беше в началото — грамадните пространства на главната зала, ужасното чувство, че е загубила всякакъв ориентир и са й отнели всичко познато. Да, губиш посока, дума да няма. Но след месец човек би очаквал той да почне да се нагажда.

Но нямаше нищо подобно. С пренасянето на пентхауса видя зор, но сега се радваше, че си е направила труда. Стийв явно бе решил да лагерува там.

Когато като по-млада градеше планове и се подготвяше, понякога бленуваше какво ще правят двамата, когато са заедно — пикници, малки ваканции, как четат заедно край камината. Но той предимно се напиваше и играеше видеоигри.

Е, невинаги. Понякога двамата с Нага идваха да поиграят сред книжните лавици на една котешка игра — редуваха се да се крият в тъмното и да се нахвърлят един върху друг изневиделица. А днес двамата тъкмо се бяха върнали от тридневна екскурзия до Серенгети. Стийв бе поканил и нея, но когато му отговори, че е много заета, му пролича как му олекна.

Тя си припомни гласа на Дженифър, нежен и жалостив — „Тя има главня на сърцето“. И още по-ужасното „Никога не става така, както си го мислиш“.

— Майната ти, Дженифър! — възкликна Карълайн. — Ще измисля нещо. Винаги успявам.

Гладкият метален под на спалния коридор под краката й все още й създаваше домашно усещане, след като месеци наред бе стъпвала по американските килими и асфалт. Стийв, разбира се, мразеше и него.