Библиотеката на Въглен връх

— Бива си го това — рече Стийв и си облиза пръстите. В хладилника имаше пържоли, но също и някакви твари, които приличаха на гигантски скорпиони, а на вкус напомняха малко на свинско. Карълайн каза, че били измрели в епохата на плейстоцена, но много ги обичала. Стийв не попита. Обаче наистина бяха вкусни, макар и да имаше много храна. Нага самичка омете три, плюс две пържоли и осем кюфтета. После се сви на кравай като домашна котка и заспа. Стийв се замисли дали да й даде остатъците си, но реши да не я буди. „Горкото коте. Тежък ден преживя.“

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Карълайн. — Благодаря ти, че сготви.

— De nada. — Каквито и други умения вероятно да притежаваше, личеше си, че Карълайн хич я няма като готвачка. След като изгори на два пъти бургерите, Стийв пое грила. Сега той се отпусна на градинския стол с доволна въздишка. Отначало да седне толкова близо до ръба, не го хвърляше в лудешки възторг, но като си вля две бири, нервите му се поотхлабиха. „Гледката наистина е фантастична!“ Вселената се въртеше над тях и изливаше топло сияние върху лабиринта от рафтове надолу.

Карълайн потършува из хладилния сандък и извади бутилка винен коктейл.

— Още една бира?

— Естествено. И до нея ще стигна. — Отпи две-три глътки „Бъд лайт“ и се оригна лекичко на умрял скорпион. — Та значи, за този дар… Можеш ли да ме направиш президент?

— На какво?

— На Съединените щати.

— Разбира се, стига да искаш. Но никак не проумявам защо би го поискал.

— Добре го каза. А Император на Земята?

— Лесна работа!

— Хммм… — Позамисли се. — Мога ли да стана по-бърз от летящ куршум и с един скок да прескачам високи сгради? И да мога да изстрелвам лазерни лъчи от очите си?

— Лазерни лъчи?

— Е, мисля, че технически това е топлинно зрение. И смразяващ дъх. Смразяващ дъх можеш ли да спретнеш?

Тя кимна.

— Мога. Ще ми отнеме две седмици, но всичкото това мога да го стъкмя. Това ли би поискал?

— Ъъъ… Не бе, майтапех се.

— Добре. Не можеш да се удържиш, това го разбирам. Само да знаеш, че аз говоря сериозно. Абсолютно всичко на света. Като малки Бащата понякога играеше на една игра — караше ни да вършим за него някакви невъзможни неща. Ако успеехме да го разбием, получавахме награда. — Тя го погледна. — Обаче никой не успя. Никога. Нито веднъж.

— Да прелетя, яхнал алигатор, през хвърчащ пояс от чоризо?

— Модификациите на тялото са на перления етаж, лъч три, клон седем. Гравитацията е в лъч две, клон три. Там влиза и антигравитацията. Колбасарството е някъде на тюркоазения — отвърна тя, втренчила изпитателен поглед в лицето му. — Ще трябва да направя справки.

— Всичко. — Всякаква шеговитост се бе изпарила от гласа му. — Каквото и да е.

Тя кимна.

— Това е… Иха! Много хубав подарък, Карълайн! Благодаря. — Той изгълта бирата си и си взе още една.

— Моля. Радвам се, че ти харесва. Още ли се изумяваш?

— Вече от няколко дни. Защо?

— Ако искаш, мога да ти разкажа малко по-подробно. За това какво се случва, искам да кажа. Да отговоря на въпросите ти, ако имаш въпроси. „Защо ти…“ и всякакви такива.

Стийв си отвори бирата и се опръска със студена пяна.

— Би било супер. Но няма ли да те съкруши или нещо такова?

— Какво?

— Ако престанеш постоянно да ме объркваш страшно, ама страшно. Няма ли да ти навреди?

Тя му показа безименния си пръст.

— Какво правиш?

— Мисля, че значи да си гледаш работата. Неправилно ли го показвам?

— Средният!

Тя смени пръста.

— Така по-добре ли е?

— Да, точно така! — Той се замисли. — Добре, сетих се. Явно ти знаеш всичко за… ами, за нормалния свят — кой е президент, как се ползва телефон, всичкото това… Освен когато не знаеш. Като оная първата вечер, когато се затрудни да отвориш вратата на колата. Това как се получава?

Тя се усмихна.

— Ами… Понякога малко се преструвам — правя се на по-безпомощна, отколкото съм в действителност. Ако някой ме гледа, да речем. Всички си мислят… Мислеха, че съм расла в саксия. Аз би трябвало почти с нищо да не съм наясно, освен с езиците. Но действително имах и някои пропуски. Например смятах, че „Мистър Сел“ вероятно е някакъв тип, произвел телефона, който включваш в контакта, разбираш ли? Когато бях дете, нямаше мобилни телефони. — Тя завъртя очи. — А вашето схващане за дрехите надали някога ще успея да го проумея.

— Значи някога си била дете като дете? И не си от Космоса?

— Да, ъъъ… Не съм. Та това е нелепо. Откъде пък ти хрумна тази идея?

— Де да знам, сигурно от телевизията. Вие какво, всичките сте обладани от демони ли? Или е някаква магия?

— Господи! Млъкни, преди да си се изложил!

— Извинявай — каза той съвсем искрено. — Просто… Карълайн, дори не знам как да си представя нещо, което би обяснило… всичко това.

— Не. Не е демон. А както казах, такова нещо като магия няма.

— А какво тогава?

— Аз съм… Всичко е както ти го казах онази, първата вечер. Не те лъжех. Аз съм Библиотекарка.

Стийв се замисли.

— Смятам, че ние влагаме в тази дума различен смисъл.

Тя кимна.

— Да. Сигурно.

— Когато кажа Библиотекарка, аз се сещам за…

— Чай и уютни мистерии?

— Да! Точно така! Видя ли? Ти разбираш!