Библиотеката на Въглен връх

— Ами… май да. Той умираше, нали? А ти тъкмо му беше пуснала малко ток в мозъчния център на болката. Каза, че това било „теоретичната горна граница на страданието“. — А после измърмори едва чуто: — Тоест… по дяволите!

— Точно така. Но точно тук е разликата. Страданието, обикновеното страдание, е преходно. Онова, което възприемаме като емоция, е само бърза връзка между триизмерното пространство и една от по-висшите физически равнини — гняв, радост, наслада, каквото и да е. Отзвукът може да кънти години наред, но действителната връзка обикновено трае някаква си частица от секундата. — Тя отново пусна гаргойлската си усмивка. — Обикновено.

— Но… не и този път?

— Точно така. — Тя поразлюля черното кълбо. — Тук, вътре, времето не тече. И го свърших точно както трябва. Дейвид е свързан с чистото терзание и не може да го преодолее. — Тя го погледна с очакване.

Стийв дълго мисли над това, сетне се предаде.

— Ъм… и какво?

— Така между равнините ще продължи да се отделя потенциална енергия — обясни тя. — Това е като кондензатор с безкраен заряд.

— Енергия. — Той погледна Дейвид, вече напълно погълнат от чернотата. Кълбото видимо се бе разраснало по време на разговора им и се бе загряло още повече. — Това черното, значи? Това е енергия?

— Точно така.

— Колко голямо ще стане?

— Не знам точно. Един милион мили в диаметър, плюс-минус. Затова се качихме тук, горе. Трябва да го закрепим в небесата, там има място.

— Я пак?

— Утре по това време Дейвид ще бъде нашето ново слънце.

III

Тя бръкна в облака горе и махна светлините с ръка. Щом ги докосна, те се завъртяха също като въртящия се поднос на голямата маса в ъгъла на китайски ресторант. Щом намери точното място, тя боцна с пръст, за да спре въртенето, и дръпна. Пространството се втурна покрай тях и мащабът на всичко пред очите им се сви — първо цели галактики, после облаци, после — отделни звезди, и най-сетне — планети.

— Тази познаваш ли я?

— Ъъъ… Юпитер? — Устните му бяха изтръпнали.

— Не, Сатурн е. Виждаш ли пръстените?

— Да, Сатурн. Точно това исках да кажа.

— Няма нищо. А сега запази малко тишина, трябва да се съсредоточа.

Стийв гледаше как тя хвана връзката на Дейвид — вече само около педя от нея се показваше извън кълбото — и внимателно го избута през тънката мембрана, разделяща реалността, в която бе израснал Стийв, и Библиотеката. Щом премина оттатък, Дейвид сякаш се смали.

— Готово — каза тя и театрално си изтръска ръцете. — Приключихме!

— Колко време ще мине, преди той да стане слънце?

— Не знам точно. Поне два часа. После ще дойда пак да оправя орбитите. Не може да оставим тези топченца да се блъскат едно в друго, нали така?

Стийв, водопроводчикът, промълви с пресъхнали устни:

— Не, не бива. А кога ще засияе в жълто?

Лицето й стана малко унило.

— Ами… няма.

— Ама как! Така ли ще остане? Черна чернилка?

— Да. Причината е в равнината на терзанията.

— Откъде ще идва светлината?

Тя се намръщи.

— Ъъъ… няма да има толкова много. Светлина, искам да кажа. Ще има много топлина — страданието е много горещо, гама-лъчи и всякакви такива, но видимият спектър ще пообеднее.

— И постоянно ще е тъмно? Дори и когато слънцето грее? За вечни времена?

— Ще е достатъчно топло! — заяви отбранително тя. — Никой няма да замръзне. А хората ще се нагодят.

— Ще се нагодят.

Тя кимна.

— Човек почти към всичко се нагажда.

Стийв потърси в себе си отговор за това, но не можа да го намери.

След много време Карълайн отново проговори:

— Та… това ме води до втората причина да те доведа тук, горе.

— Храната ли?

— Не. Да, тоест, и тя. Но по-важната причина е, че… искам да ти поднеса дар, Стийв. Знам, че ти не разбираш — все още тепърва ми предстои да стигна до това — но аз съм ти страшно задължена. Никак не би било преувеличено да кажа, че на теб дължа всичко. От много дълго време мисля за този ден и… и исках да ти кажа, че… че ще съм много щастлива, ако поне мъничко ти се отплатя. Доведох те тук, горе, за да видиш възнасянето на Дейвид. — Тя го гледаше сериозно, усмихната.

— Добре. Защо?

— Следващия път, когато видиш изгрева на слънцето, ще повярваш, че говоря сериозно, когато ти казвам, че ще ти дам всичко, абсолютно всичко, което ти хрумне да поискаш.

— Така ли? Като например мазерати или…

— Разбира се, стига да поискаш. Но и много повече. — Тя се приведе досами него. — Мога да те направя безсмъртен. Непобедим. И двете, ако поискаш. В аптеката има церове, които ще те направят по-умен и от най-умния човек, живял някога.

— Ъъъ… — Мигът се проточи. — Точно сега искам само барбекю.

За първи път забеляза, че Карълайн е кажи-речи хубава, когато се смее.

* * *